Секциите бяха пренаселени, но момичетата нямаха право да напускат кабинките. Ако се съди по високите тавани и далечните стени, които се виждаха зад кабинките, те работеха в огромно хале, но не можеха да видят какво става зад тяхната редица.
Работата на Пат, Хелън и на останалите оператори се състоеше в непрекъснато наблюдение на трептящите стрелки на циферблатите, разположени на таблата пред тях. На пръв поглед те бяха доста сложни, защото по тях имаше близо двадесетина циферблата и десетина копчета. След дълги упражнения постепенно свикнаха с работата, още повече че показанията на уредите показваха все едни и същи стойности.
Работата не беше трудна, но изискваше внимание и търпение. Момичетата трябваше да следят дали стрелките стоят срещу определени стойности на циферблата и когато започваха да се отклоняват, се опитваха с внимателно въртене на копчетата да ги върнат към нормалното им положение. Служеха си с две или три копчета, поотделно или в комбинация. Понякога уредите не се подчиняваха и стрелките не се връщаха в определеното положение, операторите търсеха помощта на надзирателите или се обаждаха по телефоните, с които бяха снабдени кабинките. Веднага се появяваха техници, които нагласяваха показанията на уредите и по телефона пращаха неразбираеми съобщения на някого. Всичко се оправяше, но Пат и Хелън никога не разбраха как става това.
Те не знаеха защо въртят копчетата и не разбираха какво показват стрелките на уредите. Нито те, нито останалите момичета от кабинките имаха някаква представа какъв е този завод и какво произвежда. Надзирателите, които имаха повече технически познания, също не знаеха, но никой не проявяваше любопитство. Беше им казано доста неопределено, че не трябва да обсъждат работата си с никого нито със семействата си, нито с другите работници в Оук Ридж. Всичко, което виждат и правят, беше абсолютна тайна.
През следващите две години момичетата оператори в Оук Ридж въобще не разбраха, че в Y–12 има пет Алфа– и четири от по-малките Бета-инсталации, като всяко здание приютява по две „писти“. (Това название дойде в началото от овалната форма на Алфа-инсталациите, но по-късно така започнаха да наричат и правоъгълните Бета-инсталации.) Всяка Алфа-писта се състоеше от 96 независими калутрони, които можеха да се изключват и включват поотделно, а Бета-пистите имаха по 36. Някои от калутроните бяха с четири йонни източника — при тях едновременно се образуваха четири лъча — докато други бяха с по два йонни източника. Калутронът на Ърнст Лорънс от Бъркли, с който бяха получени първите грамове U–235, тук бе възпроизведен в големи бройки и мащаби и в Оук Ридж се добиваше хиляди пъти повече разпадащ се материал.
Калутроните работеха без прекъсване няколко дни, след което ги изключваха, за да извадят от тях контейнерите за разделените изотопи и да почистят камерите. Консумацията на електричество, което се доставяше от Управлението на долината Тенеси, беше огромна — колкото на един голям град. Екипите на „Тенеси-Истман“ работеха на три смени, но резултатът от цялата екстравагантна и скъпа операция беше жалък — в плоските метални контейнери се събираха по няколко грама черен прах.
Той представляваше смес от уран, графит и метални частици и беше толкова нечист, че трябваше да се подлага на дълга и сложна химична обработка в друго здание. При всеки цикъл само около 10% от урана попадаше в контейнерите, означени с U–235 и U–238. Останалите 90% се разпръскваха и полепваха по стените на камерата. На всеки 10 дни при Алфа– и на всеки 3 дни при Бета-пистите всичко се разглобяваше, промиваше и остъргваше, преди да започне нов цикъл.
Няколкото грама прах в контейнерите (когато нещо не беше наред, в тях нямаше нищо) не представляваха чист уран–235. Най-доброто обогатяване достигаше едва до 20%, но по-често то не надвишаваше 13–15%. След химичното пречистване на добива от Алфа-сепараторите с наличните количества се зареждаха по-малките Бета-сепаратори, които обогатяваха допълнително материала.
През това време химиците промиваха и стържеха апаратурата, за да извлекат разпилените 90% от урана, който отново и отново се подлагаше на обогатяване в калутроните. Някои от урановите частици преминаваха стотици пъти през циклите на обогатяване, преди да попаднат най-сетне в съответните контейнери.
Методът, при който атомите на U–235 се събират едва ли не един по един в контейнерите, не беше много рентабилен. Хилядократното възпроизвеждане на една и съща операция в хиляди отделни апарати не носеше белезите на модерното индустриално производство. За получаване само на няколко грама голям брой учени в Бъркли бяха работили напрегнато със своите сложни машини — означаваше ли това, че за да се получат няколко хиляди пъти по-големи добиви, всичко ще трябва да се умножи съответно по същото число? То беше все едно, ако искаме да произведем един милион обувки, да наемем един милион обущари, въоръжени с един милион чукове. Нима нямаше по-добър начин?