На Ларсън обаче разлагането на водородния прекис му се видя познато. Той си спомни, че по същия начин се разпадаха белтъците и други биологични материали при опитите, които навремето беше извършвал с тях като биохимик. Припомни си също, че нежелателното разпадане на тези нетрайни материали се избягваше, ако се работи на студено. Водородният прекис не приличаше много на нетрайните биологични съединения, но нищо не струваше да се провери. Ларсън опита отново утаяването на урана, но този път в съд с охлаждани двойни стени. Не настъпи никакво разлагане и уранът успешно се освобождаваше от примесите. Сега вече отново можеше да бъде зареден в Бета-сепараторите.
38.
Грейс Гроувс се засмя, когато видя бележката, оставена от Гуен на масата в хола:
Мила мамо, отивам при Кейт. В 4 ч включи фурната на 150°. Имам оценка А по френски.
От месеци в семейство Гроувс си общуваха с бележки. Когато беше във Вашингтон, генералът обикновено излизаше от жълтата си тухлена къща в район Кливланд Парк в седем сутринта и се връщаше едва късно през нощта. Освен това много често беше извън града. Семейството отдавна беше научено да не пита за работата на генерала, а сега, по време на войната, жена му не знаеше къде ще бъде той следващия ден. Тя никога на приемаше покани от негово име.
Грейс Гроувс работеше на половин ден в крайградския универсален магазин на „Гарфънкъл“. Тринадесет-годишната й дъщеря Гуен беше на училище почти през целия ден, а синът й Дик следваше в „Уест Пойнт“ и тясната, триетажна къща на Тридесет и шеста улица № 3508 изглеждаше на Грейс съвсем пуста. За да си намира занимание, тя участваше и в някои благотворителни организации, а освен това организираше и танци за младите офицери.
Нейните бележки бяха най-забавни, защото ги илюстрираше с рисунки, изобразяващи дъщеря й в комични положения. Генералът — „Дийно“ за семейството — също се опитваше да се изявява като художник, но рисунките му бяха напълно лишени от прилика с обекта и от композиция.
Вратата се отвори с трясък и високата за годините си тъмнокоса Гуен нахлу в стаята. Беше облечена в пурпурния блейзър на училището „Катедрал“ и освен купчината книги, носеше и една огромна кафява чанта, в която криеше първото си червило и страхотната снимка на брат си в курсантска униформа, за която й завиждаше цялото училище.
— Здравей, мамо. Не трябваше ли да имаш урок по пиано с онова момче? Кой го знае дали ще научи нещо!
— Не, урокът е утре. Мисис О’Лири се обади. Дийно иска да играе тенис с тебе.
— О, точно днес ли? С Кити искахме да видим новия филм на Фред Астер.
— Най-добре да идеш при Дийно, Гуен. Нали знаеш, че тенисът е единственото му забавление?
Всъщност младото момиче беше възхитено от тази възможност. Двамата с баща й непрекъснато се дразнеха и заяждаха, но това беше само израз на голямата им привързаност. Едно от любимите неща за Гуен беше да го посещава в службата му, преди да играят тенис. Често двамата вечеряха заедно в някой ресторант край Военния департамент.
— Мамо, какво работи Дийно по цял ден?
— Сигурно нещо много важно.
— Обзалагам се, че по цял ден само се мотае.
Естествено, Гуен не мислеше така, но просто се заяждаше за сметка на баща си. Нито жена му, нито дъщеря му имаха някаква представа за работата на генерала, а и никога не го питаха.
Строгите мерки за сигурност и многобройните формалности при влизане в новия Военен департамент на Двадесет и първа улица и Вирджиния Авеню31 правеха силно впечатление на Гуен. В тъмния хол с високи тавани всеки посетител попълваше специален формуляр — „Име на посетителя; цел на посещението“ — след което сядаше да чака на пейката до вратата. Обикновено се чакаше доста дълго, но Гуен се забавляваше да наблюдава как влизащите и напускащите зданието показват документите си на охраната.
Генералът се появи най-сетне, заобиколен от други военни и от цивилни с чанти. Като забеляза дъщеря си, той се усмихна, сбогува се с колегите си и слезе в подземния гараж да вземе своя зелен „Додж“. Двамата се отправиха към Клуба на армията и флота и само след минути бяха на корта.