Въпреки теглото си, генералът боравеше много сръчно с ракетата за тенис. Той беше спокоен и силен играч и изпитваше истинско удоволствие от играта. В края на първия сет момичето беше изтощено, а генералът изглеждаше съвсем свеж.
— Хайде, размърдай големите си крака — подиграваше я той и изпрати една къса топка съвсем близо до мрежата. Тя не можа да я достигне и отново бе смъмрена:
— Къде се маеш?
Гуен не можа да завърши втория сет от изтощение, а пълният й баща беше неуморен и играеше своята агресивна игра, като атакуваше, тичаше, удряше и пресичаше пасове. Непрекъснато й натякваше, че не влага достатъчно старание, но всъщност беше доволен от играта й.
— Добре. Един ден все ще научиш тази игра — тормозеше той дъщеря си, преди да отиде да се изкъпе и преоблече.
След играта двамата Гроувс се върнаха в офиса на генерала. Понякога вземаха секретарката му Джийн О’Лири и заедно набързо похапваха навън. Но от известно време мисис О’Лири беше станала шеф на кабинета на генерала и имаше страшно много работа до късно вечерта. Гроувс рядко я пускаше да си тръгне преди 8 вечерта. Тя си отдъхваше малко само когато генералът беше извън Вашингтон. Той бързо беше разбрал, че Джийн О’Лири притежава рядко срещана комбинация от интелигентност и изпълнителност. Тя беше едновременно предана и самостоятелно мислеща и показваше изключителна инициативност и интуиция, а преценките й винаги бяха много точни. Генералът нямаше навик да хвали подчинените си, но Джийн О’Лири бе издигната от самия него много над статута на обикновена секретарка — фактически тя беше неговият началник-щаб.
— Къде да отидем? — попита ги Гроувс.
— Само не в „Алайс Ин“ — отговори Гуен. — Винаги ходим там. Нека да опитаме във „Фан и Бил“!
— Но това е нощен локал — възрази мисис О’Лири. — Не е за млади момичета.
— Дийно, моля те!
Накрая пак стигнаха до обичайното си място, кафетерията „Алайс Ин“, където предлагаха хубава храна и бързо обслужване. След няколко тайнствени фрази, разменени между генерала и мисис О’Лири („Търси ви мистър Еди кой си“ и „Да не забравите да позвъните на мистър Еди кой си“), разговорът стана достъпен за Гуен. На края на вечерята генералът си поръча още един десерт, но не пропусна да упрекне мисис О’Лири за навика й да пуши с кафето. Както обикновено, Джийн О’Лири изпуши с удоволствие цигарата си докрай, изслушвайки с внимание проповедта на генерала.
След вечеря се върнаха обратно в офиса. Въпреки че придружаваше баща си, Гуен отново трябваше да мине през процедурата с писането на входа — име, адрес, националност, преди пазачът да й окачи специална табелка на ревера.
— А ако някой шпионин влезе тук? — попита тя, след като преминаха покрай друг пазач, който отдаде чест на генерала. — Да речем, че някой си направи ключ от кабинета ти?
— Външен човек не може да проникне тук — отговори баща й съвсем сериозно. — А ако това все пак се случи, зданието е така опасано с кабели и аларми, че сирените ще се чуят чак до Сан Франциско.
Генералът отключи вратата и отново грижливо я заключи отвътре, след като влязоха. Шефът на проекта „Манхатън“ разполагаше само с две стаи, 5120 и 5121, на петия етаж на Военния департамент32. Те бяха скромно обзаведени — две големи бюра, зелен килим, дъбова съвещателна маса и кожено канапе. Единственото допълнително обзавеждане, донесено от генерал Гроувс при заемането на длъжността през септември 1942 г., се състоеше от две тежки бронирани каси. Винаги загрижен за сигурността, той беше наредил да се закове една от външните врати, както и вратата, водеща към съседната зала за конференции, а също да се зазидат вентилационните отвори. Генералът се разполагаше заедно с Джийн О’Лири във вътрешната стая, а във външната, която беше единственият път за кабинета му, се намираха сивите стоманени маси на помощник-секретарите и още няколко каси и заключени шкафове.
Гуен остана във външната стая да си пише домашните. Тя се чувстваше много важна между многобройните телефони и пишещи машини, касетки за входяща и изходяща кореспонденция и стойки за печати с означения „Секретно“, „Поверително“ и „Строго секретно“. Разбира се, никъде не можеше да се види дори едно листче хартия — всичко беше прибрано и заключено. Генералът и мисис О’Лири се заеха с работата си във вътрешната стая.
— Гуен — провикна се генералът през отворената врата, — искаш ли бонбони?
32
През първата година двете стаи бяха единственото пространство, отделено на проект „Манхатън“. Към края на 1943 г. бяха отпуснати още пет стаи за помощниците на Гроувс и службата за сигурност. Той не обичаше големите щабове и не позволи службата му да се разрасне до мащабите на огромния проект, който ръководеше.