— Не — отговорил Опенхаймер. — Доста мислих по въпроса, защото и Паш, и Гроувс ме питаха същото, и аз съм сигурен, че не е редно да разкривам името на човека.
— Не мога да разбера как въобще можете да изпитвате колебания, след като този човек в действителност е замесен в опит за шпионаж в полза на друга страна по време на война. Просто умът ми не го побира!
Опенхаймер уверил подполковника, че разбира много добре чувствата му и искрено се надява, ако човекът случайно е още активен, службите за сигурност да го разкрият. Но признал, че е твърдо решен да не казва името му.
— Трябва много добре да разберете — продължил Опенхаймер, — че не ви будалкам, нито се опитвам да се измъкна. Твърдо съм убеден, че този човек не е замесен. Тази оценка не се базира на някаква вяра, а на доброто познаване на характера му. Шансовете да греша са безкрайно малки.
Лонсдейл опитвал без полза какви ли не подходи.
— Добре, а тези тримата, с които той се е свързал, членове ли са на партията?
— Не!
— А защо ви се довериха?
— Предполагам, по две причини. Първо, все пак аз съм ръководител на лабораторията, и второ, вероятно са убедени, че няма да направя от това скандал.
— В целия проект вие вероятно имате най-добрата административна позиция — казал подполковникът с известно възхищение. — Хората, които ръководите, изпитват към вас голямо лично доверие. Знам защо е така — те ви вярват, но и вие им вярвате. Това е цялата тайна.
След разговора двамата се разделили съвсем приятелски, но Лонсдейл знаел много добре, че не може да отчете мисията си като успешна.
Гроувс прочете целия запис и се върна на един пасаж, който най-добре изразяваше собствената му дилема.
Опитайте се да ни влезете в положението — възкликнал отчаяният Лонсдейл. — Имаме случая с доктор Опенхаймер, чиято жена е била навремето член на партията, а той се познава с много известни комунисти, общува с тях и дори е участвал в така наречените „фронтови организации“ и вероятно е подпомагал финансово партията. Същият този доктор Опенхаймер открива опит за шпионаж от страна на партията преди цели шест месеца и си мълчи. Дори днес не прави пълни разкрития. За себе си аз съм решил, че вие сте наред, иначе бихме ли разговаряли сега по този начин? Но кажете ми как да постъпим в случай като вашия?
Да, питаше се сам Гроувс, как да постъпи шефът на най-важния военен проект в случай като този?
40.
Крехката фигура с карирана риза, почти винаги заобиколена от група предани последователи, беше станала характерна гледка в лабораторията на Лос Аламос. Рано всяка сутрин Робърт Опенхаймер напускаше къщата си на Пийч Стрийт № 1967, за да отиде на работа в кабинета си от другата страна на Ашли Понд. Обикновено носеше широкопола шапка, която допълнително подчертаваше издълженото му лице. Понякога водеше сина си Питър до детската градина, преди да отиде на работа в 8 ч сутринта.
Въпреки огромното напрежение, животът на Робърт и Кити Опенхаймер в Лос Аламос беше щастлив. Разполагаха с проста, но удобна къща — една от къщите, останали от бившето училище „Ранч“, която се намираше на тъй наречената „улица на ваните“, наречена така от по-лошо настанени завистливи учени. Опенхаймер обичаше свежия утринен въздух на Лос Аламос и аромата на борове и планински цветя, донасян с ветровете от платото Пахарито. Когато можеха да се откъснат за малко, двамата с жена му прекосяваха на кон хребета Сангре де Кристо и стигаха чак до долината Пекос. Прекарваха нощта на палатка, винаги придружавани от един войник на кон като охрана. Въпреки крехкото си здраве Опенхаймер имаше изумителна издръжливост. Каквото и да предприемеше, дори ездата по стръмните пътеки, винаги създаваше впечатление, че знае много добре какво и как да го направи.
Кабинетът му се намираше на втория етаж на една дървена постройка, типична за всички военни бази по онова време. Всичко в него беше строго и функционално, освен великолепната гледка към езерото и колибите чак до далечната планинска верига. Кабинетът бе обзаведен с бюро в единия край, голяма маса в другия и черни дъски по всичките стени. В кабинета си Опенхаймер четеше докладите за постигнатите резултати, диктуваше на секретарката си Присила Грийн и приемаше колегите си. Докато говореше, той се разхождаше из стаята, пушеше непрекъснато и често покашляше. Изразяваше мислите си много добре, но говореше бавно, обмисляйки всяко изречение, и си служеше с красноречив, но понякога твърде литературен език.