Парадоксално, но при всички проблеми, за които му липсваше компетентност, този човек, когото обвиняваха в липса на чувствителност, разчиташе главно на преценката си за хората. От няколко решения той избираше предложението на човека, който му вдъхва най-голямо доверие. Веднъж направил избор след внимателна преценка на всички аргументи, генерал Гроувс отсъждаше лично от свое име. Той го правеше решително и авторитетно, с минимум обяснения и без никакви колебания или извинения. Дори и понякога да изпитваше колебания и нерешителност, с нищо не ги показваше. В „Уест Пойнт“ го бяха научили, че най-голямото престъпление за един водач е да показва колебание и несигурност.
Решението за бариерата беше едно от най-трудните. От една страна, новата технология на Джонсън съчетаваше някои от постиженията на Норис, Адлър, Никс и Гроф и изглеждаше много по-добра от методите за производство в завода на „Худай-Хърши“ в Декатур. Доби Кийт страстно защитаваше новата бариера и дори предлагаше да изоставят старата, която той презрително наричаше „дантелена завеса“. Всички усилия трябва да се хвърлят върху бариерата на Джонсън, защото „дантелата“ никога няма да проработи. Тя е прекалено крехка и не може да се заварява — материалът изгаря и се изпарява при заваряване, освен това разделителната й способност е неравномерна. Кийт грабваше от бюрото си парче дантела и я счупваше с пръсти, за да докаже на събеседниците си своята правота. Дори учените от Колумбийския университет бяха отчаяни и не вярваха, че техният продукт ще свърши работа.
Аргументите на поддръжниците на Норис и Адлър също бяха много сериозни. Харолд Юри, научният ръководител на цялата програма, ги поддържаше с не по-малка стръв от Доби Кийт. Юри признаваше, че моделът на Джонсън превъзхожда този на Норис — Адлър, но твърдеше, че вече няма време да се премине от старата към новата технология. Сроковете за завършване на К–25 в Оук Ридж няма да могат да бъдат спазени.
„Худай-Хърши“ вече бяха изградили цял завод за производство на бариерата на Норис — Адлър. Дори и тя да не е съвършена, казваше Юри, поне е готово нейното производство, а има възможности и за подобряване на технологията. Нямаше никаква сигурност, че новата бариера на Джонсън ще може да се произвежда в промишлени мащаби. Ами ако това се окаже невъзможно в последния момент? Точно когато заводът К–25 бъде готов за действие, няма да има никаква бариера. Остава съвсем малко време до пусковия срок.
— Нека да съсредоточим усилията си — казваше Юри на Кийт — върху подобряването на съществуващата бариера на Норис — Адлър, вместо да се впускаме в авантюра с нещо ново и напълно непознато.
Юри упорито отказваше да отклонява средства от Колумбийската лаборатория за разработването на бариерата на Джонсън.
Конфликтът между Юри и Кийт изглеждаше неразрешим и двамата се обърнаха за арбитраж към генерал Гроувс. Той разгледа аргументите на двете страни и обяви решението си на 5 ноември: да се разработват успоредно, поне за известно време, и двете бариери. Да се направи всичко възможно за подобряване бариерата на Норис — Адлър, за да бъде готова до пускането на К–25. През същото време в „Келекс“ и в „Карбайд“ да продължават усилията за усъвършенстване бариерата на Джонсън, която евентуално би могла да се използва по-късно, или в случай на провал с бариерата Норис — Адлър. Този компромис не задоволи нито Юри, нито Кийт.
Изпитанията на новия материал, създаден в „Келекс“, бяха твърде напреднали. Многоуважаваният декан на „Кал Тек“ Ричард Толман, който от януари 1943 г. беше официално назначен заедно с Конант за научен съветник на генерал Гроувс, посети лабораторията на „Келекс“ в Джърси Сити и беше много доволен от материала, създаден от Кларънс Джонсън. Главният недостатък беше в малкомащабното ръчно производство, за което нямаше гаранции, че може да прерасне в крупно промишлено производство от порядъка на милиони квадратни метри.
Този проблем беше главната грижа на Доби Кийт. Първите образци от новата бариера с големина на пощенска картичка току-що бяха преодолели успешно изпитанията за качество и сега трябваше да се открие начин за производство на огромно количество от този материал със същите качества. За тази цел Кийт се обърна към своя приятел от английски произход професор Хю Тейлър от Принстън. Тейлър вече беше привлечен към проекта „Манхатън“ по изпълнение на задачи, възложени от Харолд Юри.