Изтъкнатият химик Тейлър живееше в САЩ от 1914 г. Английското правителство му възложи да помага на Юри за осъществяване на програмата за тежка вода и при строителството на завода в Трайъл, Британска Колумбия. Инструктиран бе да се постави на разположение на Нобеловия лауреат, който през юни 1943 г. му се обади чак от Ню Йорк и поиска да го види, за да му възложи нова и мистериозна работа.
— Не мога да ви кажа по телефона за какво става дума — каза Юри.
— Аз пък не мога да приема една работа, преди да съм убеден, че ще мога да се справя с нея — отговори Тейлър. — След десет дни съм в Ню Йорк и ще можем да говорим по този въпрос.
— Трябва да знам отговора ви днес — отвърна Юри.
— И кой ви каза, че ще бъда полезен в тази работа?
— Доби Кийт настоява, че сте му много нужен и че притежавате всички необходими качества за тази задача.
— Добре, щом Кийт мисли така, приемам!
Английският учен много уважаваше Кийт и имаше доверие в преценките му още от времето на първата им среща през 1935 г. Тогава Тейлър участвал в една научна конференция във Филаделфия и веднъж бил повикан на телефона чак от Ню Йорк. Нетърпящ възражения глас му казал:
— Тук е Пърсивал Кийт. Бих искал да дойдете в Ню Йорк, за да поговорим. Обаждам се от името на компанията „Келог“.
Тейлър се засегнал леко.
— Прекалено съм зает, мистър Кийт, и освен това не давам консултации. Имам си достатъчно работа в Принстън и не искам да идвам в Ню Йорк!
Кийт бил настоятелен.
— Можете поне да ми направите тази чест да поговорим лице в лице, вместо по телефона.
Тейлър започнал да проявява интерес и съпротивата му отслабнала.
— Добре, да видим. Днес е петък — мога да пристигна следващата сряда следобед.
— Не можете ли да дойдете в понеделник? — попитал Кийт.
Тейлър отговорил хладно:
— В понеделник имам лекции, мистър Кийт. Когато имам лекции, не се занимавам с нищо друго!
По време на срещата им в сряда Кийт направил странно предложение на Тейлър:
— Вие имате голям опит с катализаторите, но никога не сте прекарвали въглеводороди през тях. Ще отпусна 5 000 долара на университета в Принстън, ако направите такъв експеримент.
— Какви въглеводороди? — попитал Тейлър.
— Това оставям на вас да решите.
Като се върнал в Принстън, Тейлър казал на асистента си:
— Запознах се с един чешит, който дава 5 000 долара, ако прекараме въглеводороди през катализатор. Ще си направим майтап с него. Той очевидно се интересува от петролната промишленост, затова ще изберем един въглеводород, който няма нищо общо с петрола — чист хептан! Ще му вземем парите и ще му дадем добър урок!
Извършили опита, но получили продукт, който ги озадачил. Оказало се, че хептанът се превърнал каталитично в толуенова грес — петролен продукт с голямо приложение по-късно през войната. След тази случка Кийт и Тейлър станали големи приятели.
Десет дни след разговора с Юри Тейлър се върна от Британска Колумбия в Принстън и намери лабораторията си обърната с краката нагоре. Професорът каза на своя белгийски асистент Жорж Жорис:
— Май си имаме нова задача. Каква е тя?
— Проклета работа, доктор Тейлър — „бариера“ или, както казват англичаните, „мембрана“.
Хю Тейлър трябваше да открива слабите места в проекта за бариерата. Още при първото му посещение в SAM и в лабораториите на „Келекс“ той остана много недоволен от методите за тестиране на бариерите, при които се проверяваха само три случайно избрани точки.
— Ами останалите 90%? — попита той.
Засега в лабораторията не можеха да проверяват повече от три точки, защото определянето на пропускливостта на всяка една от тях отнемаше цял час.
Тейлър се върна в Принстън и започна да разработва нов тест заедно с Жорж Жорис. Те скоро създадоха система за проверяване на една точка за не повече от 15 секунди. Тейлър раздели цялата площ на бариерата на 144 квадратчета по 6,25 кв. см и асистентите му определяха пропускливостта на всяко от тях. След това нанасяха получените резултати на картон със същата площ, разчертан по подобен начин.
Оценките за качеството се променяха от едно (много лошо) до десет (много добро). Всяка оценка отговаряше на определен цвят, който се нанасяше на квадратчетата и беше много лесно цялата бариера да се прецени само с един бърз поглед. Резултатите от теста се смятаха за приемливи, когато средното качество на 0,1 кв. метър от материала беше поне девет. Тейлъровият метод за статистически анализ много се хареса на хората от „Келекс“.
Когато Джонсън произведе първите мостри от своята нова бариера, Кийт убеди Хю Тейлър да се присъедини към „Келекс“ и да оглави производството на бариерата. Професорът се съгласи, при условие че продължи лекциите си в Принстън. От този момент започна невероятно кръстосване между Колумбийската лаборатория Шермерхорн, лабораторията в „Неш Билдинг“ в Ню Йорк и Принстън. В продължение на година и половина професор Тейлър започваше първата си лекция в Принстън в 7,30 сутринта, за да може да хване влака за Ню Йорк в 8,40. Прибираше се в къщи с влака в 6 следобед, вечеряше с жена си и двете си дъщери и тичаше направо в лабораторията, където често оставаше до полунощ заедно с групата от около 40 души, анализираща заедно с него бариерата.