Писмото на Юри доведе кризата в Колумбийската лаборатория до връхната й точка. Не беше възможно да се работи повече под ръководството на човек, който открито и разпалено препоръчва изоставянето на газово-дифузионния проект в момент, когато проектът „Манхатън“ залага толкова много на него. Същевременно Гроувс добре разбираше, че ако изгони точно сега Юри, това силно ще подкопае духа на неговите колеги.
От друга страна, при неговото настроение и състоянието на нервите му, ако бъде оставен начело на Колумбийската лаборатория, ще причини големи поражения. За да не нарани чувствата на учения, Гроувс се опита да го отклони в друга посока и го изпрати с мисия в Англия (разчитайки, че тя ще е продължителна) да проучи състоянието на английската атомна програма. Но свръхсъзнателният професор се беше толкова вживял в домашните проблеми, че се завърна само след седмица. Тогава беше изпратен в Британска Колумбия под претекст да инспектира състоянието на проекта за тежка вода в Трайъл. Гроувс знаеше, че на младини Юри бе живял в Монтана и се опита да организира за него риболовна екскурзия, надявайки се изтощеният професор малко да се отпусне. Юри се върна само след 24 часа и отново се втурна да работи.
Тогава Гроувс реши да го освободи от отговорността за ръководството на лабораторията, без да го лишава от титлата, за да не нарани самолюбието му. Някои от задълженията на Юри бяха прехвърлени на професор Тейлър, когото самият Юри ценеше много и го беше издигнал за свой заместник в Колумбийската програма. По препоръка на Рафърти и Фелбек Гроувс възложи на един инженер от „Юниън Карбайд“, доктор Локлин Къри, деликатната задача да замести Юри, който формално си оставаше ръководител на проекта.
Къри беше приятен южняк с очарователни маниери, който имаше всички нужни качества за подобна дипломатична задача. Той не само беше компетентен химик и отличен организатор, но притежаваше неизчерпаеми запаси от търпение, такт и скромност. Постепенно, с помощта на Юри и Дънинг, той пое ръководството на програмата, без те да се чувстват засегнати. Къри отговаряше направо пред генерал Гроувс, който от своя страна подкрепяше всичките му решения, засягащи проблемите с бариерата. Официалната му титла беше заместник-директор на SAM (кодовото наименование на колумбийския атомен проект). Къри винаги изтъкваше, че Юри е великият световноизвестен химик, а Дънинг и Бут са истинските пионери на газово-дифузионния метод, докато той самият е само никому неизвестен инженер, чиято роля на координатор е не да ръководи, а да служи на своите прочути колеги. Избягвайки ненужно афиширане, Гроувс по този начин освободи Юри от истинската отговорност за изпълнението на газово-дифузионната програма.
Юри не беше заменен заради това, че възгледите му за бариерата влизаха в конфликт с тези на Кийт. Никой не можеше да каже дали той греши или Кийт е прав, защото по това време не се знаеше кой от двата варианта ще се окаже работоспособен. Гроувс обаче беше напълно сигурен, че в никакъв случай не бива да се изоставя проекта, а Юри беше на път да го стори.
За Гроувс задачата беше пределно ясна — с цената на всичко да произведе нужния разпадащ се материал. Инвестициите в проекта К–25 вече бяха огромни и изоставянето му бе немислимо. „Келекс“ разполагаше с персонал от 900 души в Ню Йорк, Колумбийската лаборатория (SAM) — със 700, а още неколкостотин работеха в други лаборатории. „Алис-Чалмърс“ строеше в Милуоки завод за помпи за 4 милиона долара, „Худай-Хърши“ бяха хвърлили 5 милиона в завода за бариери, а „Крайслер“ преобразуваше завода си в Линч Роуд за производство на дифузьори. В Оук Ридж десет хиляди работници издигаха корпусите на К–25. Вече беше прекалено късно за преосмисляне на проекта.
От всички препоръки на Юри Гроувс изпълни само една. Той разреши на един английски екип, който отдавна разработваше подобен проект, да инспектира газово-дифузионната програма. По времето, когато Гроувс застана начело на проекта „Манхатън“, англичаните не получаваха пълна информация за американските атомни изследвания, но подписването на Квебекското споразумение уреждаше сътрудничеството в тази област между Обединеното кралство и САЩ. Британският подход към газовата дифузия беше различен и не съответстваше на американските промишлени и строителни стандарти. При него се използваха по-слабо избирателни бариери и съответно — по-ниско налягане. Според Дънинг сепараторите, разработени от „Империъл Кемикъл Индъстрис“ и от „Метрополитен-Викърс“, представляваха „механични чудовища, които никога не ще могат да се построят и задействат“. Цялата английска програма имаше нисък приоритет поради другите спешни военни проекти на страната.