— Изследванията върху нея могат да продължават — предложи той. — Но що се отнася до производството, всички усилия трябва да се концентрират върху новата технология.
Бомбата беше хвърлена от Джордж Фелбек, който щеше да организира производството в „Карбайд“. Неговото предложение стъписа не само англичаните, но и повечето американци.
— Ако искаме веднага да започнем производство, а това се налага, защото нямаме никакво време — каза той, — тогава трябва да демонтираме без отлагане всички инсталации в Декатур, които са проектирани за стария процес, и да ги заменим с нови машини. Това е трудно решение, но не виждам друг изход.
Да се демонтира цял завод, за който са изразходвани милиони? „Но това е безумие! — възкликна един от английските учени. — Новата бариера все още се изпитва. Ами ако се провали? Ще има ли време отново да се инсталират машините за процеса Норис — Адлър?“ Кийт се съгласи, че няма да има време, и следователно ще се играе „ва банк“.
Точно в 11,20 Хю Тейлър се изправи и обяви, че трябва да замине за Принстън.
— В този случай — каза той, — аз, като британски поданик, не мога да се съглася с мнението на моите братя. Ако наистина ще вървим напред, тогава трябва да имаме кураж да се хванем с бариерата на Джонсън, Гроф и останалите. Тя ще бъде работоспособна.
Повечето от английските учени смятаха, че дори това да е възможно, производството на К–25 ще се забави най-малко до лятото на 1946 г. Дори при завършени пилотни изпитания построяването на доста по-прости инсталации обикновено отнема поне две години. Кийт и Фелбек възнамеряваха да започнат производство след 4 месеца и след още 4 да разполагат с необходимите милиони квадратни метри бариера.
— Това ще бъде истинско чудо — заяви един от гостите.
Гроувс слушаше внимателно споровете, без да взема страна. За него важеше само едно: заводът в Декатур да започне работа през май, както тържествено обещаваше Кийт. Дали шефът на „Келекс“ ще използва старата бариера или новата, си беше негова работа — важното беше да спази обещания срок.
Изтощен, но все още възбуден, Кийт се прибра в кабинета си и докато подреждаше книжата в чекмеджетата, забеляза една карикатура, изрязана от вестник, която му беше изпратил Гроувс. Тя изобразяваше костенурка, запътила се нанякъде с протегнат напред врат, а надписът гласеше: „Напредвам само като рискувам главата си!“ Следваше и посвещение — „На Доби Кийт от Лесли Гроувс, бригаден генерал, армията на САЩ.“
На 16 януари 1944 г., събота, няколко души се събраха в малкото административно здание пред опушения и мръсен завод на „Худай-Хърши“. Утрото беше студено и мрачно, а повечето участници бяха пристигнали едва предишната вечер в Декатур, за да смогнат за съвещанието, насрочено за 8,30 сутринта. Те знаеха, че новият завод в Гарфийлд е почти завършен — основите са отлети, стените — издигнати, покривът — готов, а административното здание — готово да приеме служителите.
В дългата и тясна зала за конференции имаше голяма маса с две дузини столове. Юри, току-що пристигнал от Западния бряг, разговаряше с инженерите от „Худай“ — Уолтър Пинър, Дон Дивър, Джей Гулд и Р. Смит. Леон Мерил от „Карбайд“ също зае мястото си и се заприказва с представителите на отдел „Манхатън“ — полковник Стауърс, майор Алфонсо Тамаро и капитан Бранън. В един ъгъл Зола Дойч и Питър (Бен) Гордън от „Келекс“ обсъждаха последните подробности с Кийт, чието драматично предложение тази сутрин чакаше одобрението или отказа на Гроувс.
В девет часа в заседателната зала влязоха Гроувс и Фелбек, все още небръснати и измачкани от дългото пътуване от Оук Ридж. Те бяха тръгнали предишния следобед с влак, но в Синсинати изпуснали връзката. Гроувс се обадил по телефона на местния представител на Отдела и поискал да му осигурят кола с шофьор, за да ги закара до Декатур. Колата пристигнала в полунощ на гарата и Гроувс седнал до шофьора и му казал:
— Ще говорим цяла нощ, за да не заспите!
Те пристигнаха с половин час закъснение, без да мигнат цяла нощ. Генералът носеше голяма книжна кесия с кифли и цяла кана с кафе. Сложи ги на средата на масата и каза:
— Добре, да започваме!
След кратко обсъждане цялата група огледа завода и отново се събра в залата. Гроувс обяви решението си — заводът ще се демонтира, а „Карбайд“ поема отговорността за производството на новата бариера. Начело на операцията застава Леон Мерил, а „Худай-Хърши“ ще съдействат както при демонтирането, така и след това при производството.