Решението бе посрещнато без възражения и критики. Генералът го формулира като заповед, каквато то всъщност си беше. Хората на „Худай-Хърши“ не бяха особено изненадани, защото Уолтър Пинър беше пристигнал от Ню Йорк с вестта, че подобна заповед трябва да се очаква. След месеците напрегната работа и разочарования с „дантелената завеса“ те посрещнаха решението с голямо облекчение. Гроувс, който нямаше повече време за губене, си тръгна за Вашингтон веднага след края на съвещанието.
Следващата сутрин стотици инженери и строителни работници, които дойдоха да продължат работата си в новия завод, научиха, че трябва сега да го демонтират.
— Ето къде отиват парите на данъкоплатците — се възмутиха някои. — Военните никога не знаят какво искат!
42.
През пролетта на 1944 г. малцина в САЩ, дори сред най-високите правителствени и военни служители, знаеха какви невероятни неща стават в пустата гориста местност близо до Оук Ридж, Тенеси. В участъка с кодово наименование К–25 армия от 20 000 работници трескаво изграждаше най-просторния и необикновен завод, който някога се е строил в света. Когато бъде завършен и ако операциите в него протекат успешно, този завод щеше да стане сцената, на която група вдъхновени учени и инженери ще се опитат да извършат нещо наистина олимпийско — за първи път в историята ще бъдат разделени уранови изотопи, които са били неразделими откакто свят светува.
Строителната компания „Джей. Ей. Джоунс“ напредваше бързо в издигането на огромното здание, но голяма част от машините и екипировката на бъдещия завод все още не съществуваше. Някои от съставните им части още не бяха измислени, а най-важната от тях — бариерата — тепърва трябваше да се произведе. За да бъде спазен пусковият срок, определен от Гроувс и Никълс, трябваше да се случат няколко последователни чудеса. Почти от нищото и за рекордно кратко време предстоеше създаването на съвършено нова промишленост. Всички налични ресурси бяха мобилизирани за изпълнението на ударна програма с невиждани размери. Трябваше да се спечелят няколко паралелно водещи се състезания с времето. В цялата страна в различни заводи се започваше масово производство на компоненти и инструменти, за които местните инженери не знаеха нищо. Цели сектори на индустрията работеха за К–25 под координиращото ръководство на полковник Никълс и Ал Бейкър от „Келекс“.
Април премина, а производството на бариерата, което трябваше да започне през този месец, все още се бавеше в Декатур. Разработването на новата бариера на Джонсън се оказа по-сложно, отколкото бяха предвидили Гроувс и Кийт, когато решиха да заложат цялото бъдеще на проекта на нея. В големия гараж на „Неш“ на Бродуей и 133-та улица в Манхатън беше построена пилотна инсталация, в която изобретателят на процеса Кларънс Джонсън се опитваше трескаво да произведе материал, отговарящ на строгите статистически и аналитични изисквания на Хю Тейлър.
Резултатите бяха все още разочароващи — цветните диаграми на Тейлър показваха, че качеството достига едва 5% от заводските стандарти. В зданието на „Неш“ се вземаха изключителни мерки за чистота по време на производството на бариерата. За да избегнат и най-малката вероятност от замърсяване с органични материали, момичетата, които работеха там, не само че носеха бели ръкавици, но бяха разпитвани от смутените инженери на кои дати са в мензис. Съществуваше популярно вярване, че при такова състояние ръцете на жените по-обилно се потят и инженерите на „Келекс“, без да си задават въпроса дали това вярване има някакви научни основания, не искаха да поемат и най-малкия риск. Бяха нарисувани диаграми, на които, освен името и смяната на работничката, се отбелязваха и датите на нейния менструален цикъл и в такива дни тя беше насочвана към друга работа.
Голямо значение имаше и качеството на никеловия прах. За щастие Гроувс и Никълс бяха предвидили това още преди една година и си бяха осигурили доставки от компанията „Интернешънъл Никел“. Никълс беше отпуснал специално финансиране за построяване на инсталация в един от заводите на компанията, произвеждаща чист никел, и сега имаха на склад почти 80 тона. Компанията продължаваше пречистването му и към края на април 1944 г. екипът на Джонсън започна да получава първите количества достатъчно чист никел.
Преди това единственият източник на чист никел беше Англия. Скъпоценният прах, получаван от филиала на „Интернешънъл Никел“ в Монд, Южна Англия, се товареше на кораби и пристигаше под конвой във Филаделфия, откъдето го транспортираха с влак до Декатур. Това караше шефовете на проекта „Манхатън“ да следят с особено внимание движението на транспортните конвои през Атлантика.