Скоро след това в „Улуърт Билдинг“ се появи висок и загрубял около 50-годишен мъж, който се представи като Сам Кинър от Салем, Охайо. Кинър беше интересен екземпляр — бивш каубой с едва шестокласно образование — неговите интереси бяха изключително широки и дори притежаваше няколко школи за обучение на летци в Колорадо. През 1934 г. той беше основал свое собствено инженерно дружество и сега, десет години по-късно, беше вече заможен строител на фабрики за амуниции. Имаше необичайни делови методи и се обличаше много ексцентрично. В кабинета си влизаше обут с червени каубойски ботуши и сребърни шпори, с ризи, бродирани със сцени от родео, и значка на помощник-шериф от Шайен, Уайоминг. Друг път се появяваше в блестяща бледосиня униформа, украсена със златни ивици и сребърни звезди по негови собствени рисунки.
Въпреки ексцентричното си облекло, Кинър представи предварителни чертежи на много добра пещ. Бен Гордън го попита кога може да покаже окончателните чертежи.
— Утре — отговори Кинър. — Ще се върна в Салем с моя самолет. Хората ми могат да работят цяла нощ и утре ще долетя с плановете.
Кинър получи поръчката и само след 8 месеца успя да изработи 52 отлични пещи. По-късно той сам откровено си призна:
— Въобще нямах представа с какво се захващам!
Навременното осигуряване на достатъчни обеми водород и азот също създаваше много главоболия. Докато работеха само две пещи, газовете се получаваха от подвижни водородни инсталации на Военновъздушните сили, с които обикновено пълнеха наблюдателните балони. Но тези източници бяха недостатъчни, защото скоро заводът щеше да поглъща по 30 000 кубически метра водород и по 170 000 кубически метра азот.
Корпорацията „Гирдлър“ от Луисвил, Кентъки, можеше да предложи подходящи инсталации за водород, но за построяването им бяха необходими поне 6 месеца и още два за монтирането. Групата К–1 научи, че корпорацията току-що е произвела една инсталация от модела, който им беше нужен. За съжаление тази инсталация беше поръчана от Съветския съюз по споразумението „Ленд-лийз“ и току-що била експедирана. Офицерите от отдел „Манхатън“ проследиха нейния път и откриха, че инсталацията е превозена с влак до Сиатъл, където чака да бъде натоварена на съветски кораб за Владивосток.
Бен Гордън се втурна при подполковник Стауърс.
— Напишете ми доклад за последиците, ако изпуснем инсталацията — посъветва го той, — а аз ще се обадя на генерал Гроувс във Вашингтон.
Само след два дни инсталацията стана притежание на отдел „Манхатън“, а от армията написаха писмо до Търговската мисия на Червената армия, с което обещаваха много бързо да изпратят друга инсталация, вместо „взетата назаем“. Целият транспорт от 22 товарни вагона се отправи за Декатур и инсталацията беше монтирана в близост до завода за бариери.
Парче по парче екипировката беше доставена или импровизирана и през юни в завода в Гарфийлд започна производството на бариери. До този момент общата сума, изразходвана за К–25, достигна 281 милиона долара и продължаваше да нараства. За жалост качеството на бариерите беше лошо и професор Тейлър ги обяви за неприемливи. Локлин Къри, който сега ръководеше групата SAM в Колумбия, впрегна всичките си сили, а Мак в Шермерхорнската лаборатория накара персонала си да премине от две на три смени. Гроувс командирова самия Къри в Декатур при Мерил. Всичко живо се втурна да помага и всеки имаше по някакво предложение — армията, „Карбайд“, „Худай“, Колумбия, „Келекс“ — докато накрая се получи истинско вавилонско стълпотворение. Обърканият Къри се оплака на Гроувс, че вече не знае на кого да докладва и генералът уреди въпроса светкавично:
— Как на кого, на мен, разбира се!
Като представител на „Худай“ Дон Девър наблюдаваше работата, а един умен младеж, Франк Фишер, беше назначен за управител на завода. Уолтър Пинър оглавяваше групата за изследователски и технически контрол, в която участваха 279 учени и инженери. В завода нямаше поточна линия и всичко се произвеждаше на парче. Инженерите и работниците от „Худай“ не знаеха за какво ще послужи тяхната продукция, а и никой не им казваше.
Понякога имаше неприятности и с профсъюзите. Готовите бариери се пренасяха от Декатур до завода на „Крайслер“ на Линч Роуд в Детройт с камиони под военна охрана в големи сандъци, подобни на ковчези. На двете места имаше различни съюзи на превозвачите и всеки от тях искаше да получи цялата работа.