С подобряването на никеловия прах и на технологията компанията „Худай“ започна да произвежда бариери с по-добро качество. Анализите на професор Тейлър най-сетне започнаха да дават показатели, по-високи от изискваните по стандарт 7,5 точки. От този момент между Декатур и Детройт потече равномерен поток от годни бариери и пусковите срокове бяха спазени.
През зимата на 1944 г. калната площадка на К–25 приличаше на огромен декор за филм за строежа на пирамидите на Сесил де Мил. Наближаваше времето за монтиране на сложната система от тръбопроводи, а тръбите още не бяха произведени. Все още не беше намерена тръба, която да устоява на корозивното действие на урановия хексафлуорид. Научната група на Дънинг, Бут, Бенедикт и Коен беше създала блестящ проект за каскадите, но никой в САЩ не можеше все още да произведе милионите метри специални тръби, необходими за процеса.
Само никелът издържаше на корозивния газ и учените смятаха, че тръбите, за разлика от дифузьорите на „Крайслер“, трябва да са от масивен никел. Количествата от този метал бяха ограничени и проблемът с тръбите изглеждаше неразрешим. Не би ли могло и стоманените тръби да се никелират отвътре?
— Невъзможно — казваха специалистите. — Галванизирането дори на плоска повърхност е много трудно, а как би могло да се постигне съвършено покритие върху кривите повърхности на тесните тръби с дължина много километри. Всеки дефект, дори и микроскопичните пори, ще предизвика корозия и течове. Освен това, тръбите трябваше да могат да се заваряват.
След като обсъди с Кийт тази нова и непреодолима трудност, Гроувс реши отново да се консултира с най-добрия практик, когото познаваше — Кей. Ти. Келър от „Крайслер“. Отговорът на Келър беше светкавичен:
— Невъзможна работа! Тръбите от плътен никел ще глътнат производството на САЩ за две години и дори всичките резерви на свободната част от света няма да стигнат.
— В такъв случай дори приоритет от три А е безсмислен — забеляза Гроувс.
— Естествено — каза Келър. — И най-високият приоритет няма да свърши работа.
Той познаваше много добре нуждите на индустрията от никел при производство на бронирани плочи, оръдия и други военни съоръжения.
— За да се освободи цялото количество никел, трябва да се създадат други методи за получаване на бронестомани, което ще глътне години. Това би била погрешна стратегия, защото би блокирала за две години цялото ни военно производство и въпреки това запасите от никел пак не биха стигнали.
Гроувс и Никълс, който го придружаваше, много добре разбираха това, но настояваха да се намери някакъв изход.
— Виждам едно решение — каза накрая Келър. — Тръбите, особено тези с по-голям диаметър, ще трябва да се никелират. Каквото и да казват вашите учени, знам, че ще се намери начин покритието да стане устойчиво като плътния никел.
Гроувс си тръгна доволен, защото беше научил това, което му трябваше, и то от Келър. Въпросът беше кой би могъл да свърши тази работа.
Преди около десетина години лейтенант Гроувс бил натоварен с производството и доставката на противосамолетни прожектори. Стандартният модел бил съоръжен със стъклени огледала, но това не било практично. Някой си Блезиъс Барт, швейцарец по рождение, изобретил метални огледала, получени чрез електрогалванизиране. Швейцарецът се явил при Гроувс, придружен от сина си Зиг, момче в гимназията, което знаело всичко за работата на баща си и било очаровано от вида и държанието на армейския офицер. Гроувс одобрил изобретението и в продължение на няколко години работил в тясно сътрудничество с Барт. Гроувс си спомни, че Барт живее в Белвил, Ню Джърси, и каза на Кийт:
— Познавам един човек, който е голям специалист по галванизиране на криви повърхности и сложни форми. Казва се Барт и е родом от Швейцария. През 1913 г. компанията „Горъм Силвър“ го довела в САЩ да обучи нейните хора на своя метод. Оттогава работи в Ню Джърси. Влезте във връзка с него, защото той единствен би могъл да се справи с тази задача.
Старият Барт беше вече пенсионер. Кийт и Бейкър повикаха Зиг Барт, 29-годишен младеж, с научна степен по химия, да дойде в Джърси Сити, за да поговорят.
— Смятате ли, че е възможно да се никелират стоманени тръби отвътре? — попитаха го те.
— Не знам. Никога не съм правил такова нещо, но мога да опитам.
Зиг Барт се върна в своята лаборатория в Белвил и заедно с химика Милард Лаукс се захвана да експериментира. Опитваха най-различни вани за електрофореза, променяха състава на разтворите, използваха кошници, направени от каучук или от пластмаса, но напразно. Невъзможно бе да се постигне плътно и равномерно покритие. Старите майстори ги гледаха как се мъчат ден и нощ и повдигаха скептично рамене. Тръбите бяха 6 м дълги, а най-големите вани — едва по 1,80. В малката лаборатория бе невъзможно да се инсталират по-големи вани.