Самото заваряване създаваше други проблеми, за чието решаване се наложи създаването на специални технологии. Всички суровини и материали, пристигащи в завода, се подлагаха на пълен химичен анализ и се организира специална лаборатория за проверка на химичния състав и механичните свойства на материалите. Всеки ден в целия завод се вземаха от 1 500 до 2 000 проби за анализ.
Мерките за сигурност бяха извънредно строги. Всички служители — включително чистачите и машинописките — бяха проверявани от ФБР и от хората на военното разузнаване, командировани от отдел „Манхатън“ в заводите на „Крайслер“. Всички подписваха декларация, че няма да говорят с никого за работата си. Най-големи трудности на органите за сигурност създаваше Кей. Ти. Келър. Когато офицерът от сигурността се яви пред президента на „Крайслер“ с формулярите, той възмутено ги бутна настрани.
— Я вървете по дяволите! Трябваше сами да намерите тази информация, преди да ме безпокоите. Ако смятате, че не съм в ред, скъсайте договора или ме пратете в затвора! Няма да си губя времето да попълвам тези формуляри!
Готовите дифузьори се транспортираха от Детройт с железопътни вагони. Наложи се инженерите на „Крайслер“ да измислят специално окачване на дифузьорите, защото друсането на товарните вагони сигурно щеше да разруши деликатните бариери по пътя. Направиха от бетон копие на дифузьора със същото тегло и поставиха в него една бариера. Моделът пропътува разстоянието до Оук Ридж, придружаван от един инженер, който през целия път следеше показанията на уредите, отчитащи вибрациите и ускоренията. Бариерата не издържа пътуването и се счупи, но инженерите на „Крайслер“ натрупаха достатъчно данни, за да проектират сполучлива конструкция за окачването.
Скоро след това специалните вагони засноваха непрекъснато между завода на „Крайслер“ и строежа в Оук Ридж. Дифузьорите бяха така опаковани, че никой не можеше да ги различи от обикновените цистерни за петрол или други химикали. Щом пристигнеха в Оук Ридж, дифузьорите се монтираха от групите на „Карбайд“, „Келекс“ и техните подизпълнители.
Най-накрая газово-дифузионният завод К–25 беше готов. Всичките му части си бяха на мястото — бариери, помпи, тръби, клапи и уреди — и след няколко седмици щеше да стане ясно дали целият процес е възможен, или не.
43.
В началото на 1944 г. трудностите по строежа на завода К–25 непрекъснато се увеличаваха. От своя неприветлив кабинет в „Улуърт Билдинг“ Джей. Си. Хобс и неговият помощник, младият и предприемчив инженер от Лос Анджелис Евън Джонсън, се опитваха да се преборят с най-спешните проблеми. На седмичните съвещания в кабинета на Доби Кийт Хобс обикновено си мълчеше. Той слушаше внимателно и ако всичко беше наред, не се намесваше. Обаждаше се само когато чувстваше, че някой е на път да направи грешка.
Хобс нямаше конкретна задача, когато започна работа в „Келекс“. Обикаляше стаите, надничаше в работата на инженерите и си пъхаше носа навсякъде. Ако нещо не му харесваше, не се колебаеше да го каже откровено и прямо. А клапите, които „Келекс“ смяташе да използва, определено не му харесваха.
За Оук Ридж трябваха хиляди клапи и кранове с най-различни размери — абсолютно херметични и способни да работят в корозивната среда на урановия хексафлуорид. Такива клапи просто не съществуваха. Смазването им също беше непреодолим проблем, защото урановият газ ставаше избухлив в присъствие дори на следи от грес. Колкото и да бяха несъвършени, налагаше се незабавно да се създадат някакви клапи, тъй като огромният строеж не можеше да спре.
Поръчката за това бе възложена на компанията „Крейн“ от Чикаго, но представените модели не харесаха на никого. Джей. Си. Хобс замина за Чикаго, за да ги огледа по-отблизо, след това взе участие в двудневната конференция по въпроса, организирана от „Келекс“, заедно с представителите на „Крейн“. Седнал мълчаливо в един ъгъл, Хобс слушаше различните предложения и на лицето му се изписваше все по-нарастваща мъка. На срещата не се стигна до никакво решение, но времето изтичаше и бяха отпуснати нови 40 000 долара за закупуване на машини за производство на малки, 10-сантиметрови клапи. Те бяха конусни клапи, които лягаха в същото по форма конусно гнездо.
Хобс беше признат специалист по клапите и в миналото беше проектирал няколко много сполучливи модела. На края на съвещанието го попитаха:
— Какво мислите за този модел, Джей. Си?
Той се огледа и без да се усмихва, обяви само с една дума оценката си:
— Чудовищни! — След кратка пауза обясни: — Няма да работят, защото едновременно трябва да се случат две чудеса, а това е доста рядко, нали? Най-напред повърхността на съприкосновение на конуса и леглото трябва да бъде идеално гладка — с точност до милионна част от сантиметъра — а това е невъзможно да се постигне. Обикновено компенсираме този недостатък с масло, но тук не може да се маже!