Выбрать главу

— Ако някой детайл от оборудването ви притеснява, просто го изхвърляте и проектирате по-нататък без него! Всичко трябва да бъде просто! — продължаваше той. — Ето, тук можете да спестите маса тръби, като поставите тези две линии една до друга. Няма нужда да има пътечка между тях за ремонтни работи. Радиоактивността ще бъде толкова висока, че никой няма да може да се доближи до тях. Щом построим инсталацията и я пуснем в действие, тя ще работи поне една година, без да има нужда да се пипа. Не ви трябва ремонтна пътечка. Винаги се стремете да опростявате!

Инженерите, работещи с Хобс, бързо усвоиха тези уроци.

44.

„Ние, бръснарите от Ричланд, се гордеем с чудесното ново здание, което ни се поверява тук — пишеше в брошурка на бръснарите, които се грижеха за хилядите работници от ханфордските строежи, издигащи се на 37 км оттам. — Нашата задача е да осигурим на жителите на този град най-доброто възможно обслужване.“

Това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи — 45 000-те рошави глави от Ханфорд бяха прекалено много за членовете на почтената бръснарска задруга. Дори да работеха денонощно, бръснарите нямаше да имат повече от пет минути на клиент. Те влагаха всичко от себе си, а същата брошура им даваше съвети в стила на известната специалистка по изискани маниери Емили Пост как да се държат възпитано със своите посетители:

„Всеки клиент е «джентълмен», а не просто «момче» или «чичо»“, пишеше в същата листовка. „Всеки посетител трябва да се посреща с уважение и любезност според длъжността му — доктор, а не док, капитан, а не кап, сержант, а не серж. Много невинни и почтени хора са губили приятелите си заради забележки от рода на: «Юнаци, къде сте се гипсирали снощи?» Подобни обноски отблъскват клиентите.“

Бръснарската фамилиарност най-малко предизвикваше раздразнение и недоволство в растящото население на Ханфорд, Вашингтон. Животът в Плутониум Сити не беше лек, особено през първата година, когато липсваха най-елементарните удобства. Главните причини за оплаквания бяха недостигът на жилища, откъснатостта на градчето и разпространеното мнение, че проектът не е особено важен за войната. Почти непрекъснати прашни бури и силни ветрове духаха над храстите от див пелин, пълнеха с пясък очите и устата на работниците и посипваха храната и дрехите им с фин прах. Тези неудобства караха мнозина да се отказват от договорите си, а след една пясъчна буря напуснаха близо 500 работници.

Ханфорд приличаше на някогашните градчета от Дивия Запад. Любимите занимания на много от жителите бяха пиенето, комарът и боевете. Както казваше един от патрулиращите полицаи в строителния лагер: „Тези бабаити не уважават нито Закона, нито себе си, нито дори бога.“ В Ханфорд се изпиваше повече бира, отколкото в Сиатъл. Барът беше с прозорци, които се отваряха отвън, за да може по-лесно да се укротяват сбиванията и скандалите чрез пръскане на сълзотворен газ направо от улицата. Патрулиращите полицаи имаха тежки нощни дежурства. Те събираха по улиците пияни работници, товареха ги и ги откарваха в малкия ханфордски участък, за да изтрезнеят и да могат отново да се върнат на работа. Основната грижа беше задържането на хората по работните им места и борбата със самоотлъчките.

Полковник Матайъс и „Дюпон“ всеки ден получаваха стотици оплаквания. Недоволството намираше отдушник и в пиперливи вицове за Ханфорд, както и в една безкрайна поема, в която се разказваше за Дантевата мечта на един жител на градчето, който молел дявола да го приеме в ада, но за свой ужас се събудил една сутрин в Ханфорд:

Кой град с ергените си тъй е горд? Разбира се, Ханфорд! И с момичките си — цял транспорт? Разбира се, Ханфорд! Кой град богат е с гаджета засмени, на друго място невидени — ала всички вече задомени? Разбира се, Ханфорд!
Кой град си има и полиция прекрасна? Разбира се, Ханфорд! И все пак там май не е безопасно? Разбира се, в Ханфорд! Там се мушкат, пушкат, бият, по цели нощи всички пият, сто прогониш — двеста идат на сюрия към Ханфорд.36

Разбира се, можеха да се кажат и някои добри неща за живота в Ханфорд. В брошурата за набиране на работници пишеше: „Животът тук е труден, но е осигурена добра храна за семейните хора.“ Столът се гордееше със своя пай, а седмичният наем за барака или хижа не надминаваше 1,40 долара, включително и таксата за портиера. Въпреки купонната система месото не липсваше от щедрите порции в стола. Осигуряваха се най-различни забавления като южняшки танци в огромния салон с капацитет за 4 000 души, бейзбол, филми, концерти на музикални трупи, като Кей Кайзър, представления с хула-танцьорки и демонстрации на прочутите „Харлем Глоубтротърс“.

вернуться

36

Превод Ана Димова