Когато настъпи време за прибиране на реколтата от градините, появи се друг трънлив проблем — какво да се прави с богатата реколта на градините, станали държавна собственост след отчуждаването им. Бившите собственици отдавна бяха евакуирани, а да се наемат и докарат цивилни работници в строго секретната зона беше невъзможно. Щяха да се похабят много тонове вишни, праскови, зарзали и аспержи. Фриц Матайъс се свърза с официални представители на организацията, която ръководеше цялата стопанска дейност във федералните затвори. След като уговори прибирането на реколтата да стане от задържаните в затвора „Макнийл Айлънд“ край Такома, Матайъс построи съвсем близо до Ханфорд временен затворнически лагер. Стотици затворници, наблюдавани от своите надзиратели, обраха реколтата във всички градини в района и плодовете постъпиха за обработка в затворническата консервна работилница. С това остроумно решение се избегна изсмукването на допълнителна работна ръка от многобройните военни проекти на страната, а освен това никой не можеше да научи какво виждат затворниците при работата си край строго секретните инсталации в Ханфорд.
Една съботна вечер на септември 1944 г. полковник Матайъс и някои негови приятели заминаха на 560 км от Ханфорд да ловят сьомга в устието на река Колумбия. Около обяд на следния ден към тях се приближи катер на Бреговата охрана и предаде спешно съобщение за полковник Матайъс — една смяна монтажници беше обявила стачка.
Заплахата от стачки беше причина за постоянни безпокойства, въпреки че те рядко възникваха. Матайъс се завърна веднага в Ханфорд и свика събрание със стачниците за понеделник в 8 ч сутринта. В ханфордския театър се събраха около 750 разгневени мъже, а някои от тях бяха и пияни. Когато Матайъс се качи на трибуната, беше посрещнат със сърдити викове.
— С вашата стачка вие прекъсвате изпълнението на един проект, който може да спаси живота на много наши войници — извика Матайъс пред микрофона, когато тълпата за малко се укроти. — Сигурен съм, че голяма част от вас са патриотично настроени американци, но бих искал да намеря дузината подстрекатели на тази стачка, за да ги изпратя в Германия, защото там им е мястото!
Думите му бяха посрещнати с буря от протести. Матайъс имаше чувството, че ако хората имаха оръжие, щяха да го надупчат с куршуми. Един млад профсъюзен активист му се притече на помощ и успя да успокои събранието. Матайъс продължи:
— Убеден съм, че голяма част от вас са истински патриоти. Ще се погрижа вашите оплаквания да бъдат проучени и бързо да получат отговор. А сега е най-добре да се върнете на работните си места.
Събраните замълчаха за малко, след което избухнаха одобрителни възгласи със същата сила, както и протестите преди минути.
— Автобусите ще пристигнат след десет минути — продължи твърдо Матайъс. — Качвайте се и веднага на работа!
Стачката приключи. Дребните претенции на монтажниците бяха уредени само след няколко дни.
Основните единици в производството на плутония бяха трите реактора, но почти толкова важни бяха и инсталациите за пречистване на облъчения в тях материал. През 1944 г. в два отдалечени и зорко охранявани района на юг от планините Гейбъл се изградиха три пречиствателни инсталации, означени съответно Т, U и В. Те се намираха на около 16 км от ханфордските реактори и от съображения за сигурност бяха разположени на разстояние една от друга. Зданията без прозорци и със стени, дебели от 2 до 2,5 метра, имаха зловещ вид. Те представляваха огромни бетонни кутии с дължина 240 метра, ширина 20 метра и височина 24 метра. Всяка от тях съдържаше по 40 вкопани в земята вани, дълбоки по 6 метра, разделени с дебели, 1,8-метрови бетонни стени, и затворени отгоре с 35-тонни бетонни капаци. По дължината на ваните бяха прокарани три редици обслужващи галерии, а над тях, на височина 18 метра, се простираше още една дълга галерия, наречена „каньон“. Това беше смъртоносно радиоактивен коридор, осветен с голи електрически крушки, по който не би могъл да премине жив човек, след като започне работата на инсталациите.