Най-забележителното бе, че пречиствателните инсталации изцяло се управляваха от разстояние. Системата за управление и наблюдение на процеса, разработена специално за Ханфорд от „Дюпон“, нямаше прецедент в историята на промишлеността. Всички оптични уреди представляваха остроумни приспособления на апарати, предназначени за други цели — морски перископи, прицели от бомбардировачите на ВВС и най-различни други оптични устройства от военните запаси.
Двадесет и три-годишният химик Дан Фрийл, който разработваше оптичните уреди за „Дюпон“, беше много затруднен, когато се установи, че стъклото потъмнява в резултат на радиоактивното облъчване. С големи усилия успя да създаде изключително сложна система, при която не само операторът, но и лещите са екранирани, но тогава разбра, че за разлика от стъклото, пластмасите не потъмняват от облъчването. Военноморските сили също използваха вече пластмасови лещи в своите перископи за подводници. Наложи се „Дюпон“ да разработи нов клас пластмасови лещи за всички уреди, разположени близо до източник на радиация.
Фрийл и неговите колеги създадоха повече от 20 различни вида оптични уреди. Те купуваха повечето от частите от компанията „Колморген“, която изработваше перископи за подводниците на флота. Точно такива перископи бяха монтирани на огромния 18-метров мостов кран, специално построен от „Дюпон“. „Каньоните“ на трите пречиствателни инсталации имаха подобни кранове, които се движеха по релси по цялата дължина на зданието. Операторът се намираше в кабина, облицована с оловни листове срещу радиацията и снабдена с два перископа, за да може той да има обемно виждане на обектите в радиоактивния каньон37. Целият мост, заедно със своя „пасажер“, се местеше напред и назад по дължината на каньона, а от кабината надолу се спускаха куки и ключове за извършване на различни манипулации.
Друга новост беше използването на телевизионни камери за наблюдение. По онова време телевизията се намираше все още в пелени и образът беше доста мътен, но камерите се оказаха особено полезни за наблюдение на участъците, където се извършваше пречистването. Фрийл създаде и уред за наблюдение в големите вани, пълни с вода и химикали. Той използва обективи от прицелните устройства на бомбардировачите В–29, които позволяваха обзор в радиус от 360°.
Много труден проблем беше намирането на начин да се изследват микроскопски ураниевите пръчки в момента, когато излизат от реактора и са толкова силно радиоактивни, че буквално светят. Беше изключително опасно да ги вадят на повърхността и Фрийл успя да създаде микроскоп, който можеше да работи под водата на дълбочина до 10 метра.
От страна на „Дюпон“ за пречиствателните инсталации отговаряше Реймънд Женеро, висок, синеок инженер. През 1942 г. Том Гари, шефът на проектантския отдел на „Дюпон“, му възложи проектирането на инсталациите и той се запозна с подробностите по процеса в Чикаго, където местният представител на „Дюпон“, Чарлс Купър, работеше в тясно сътрудничество с учените от групата на Глен Сийбърг. След като чикагската лаборатория беше разработила принципите на химичното пречистване на плутония, от проекта „Манхатън“ възложиха на „Дюпон“ да построи промишлена инсталация — това просто означаваше, че лабораторната процедура трябва да се „увеличи“ милиард пъти!
Женеро започна проектирането в „Немур Билдинг“ в Уилмингтън, като използваше в началото 35 инженери и чертожници. Най-големите трудности при проектирането идваха от извънредно високата радиоактивност на урановите пръчки. Като научен консултант на проектантите в „Дюпон“ беше назначен младият, но вече доста известен физик от Принстън Джон Уилър. Непретенциозният му нрав и познанията му скоро го направиха любимец на инженерите в проекта.
През това време чикагските учени в Оук Ридж започнаха да произвеждат малки количества плутоний за експериментални цели с помощта на Клинтъновия реактор, разположен в участъка Y–10. Близо до него построиха малка пилотна инсталация и от „Дюпон“ изпратиха стотици инженери да усвояват процеса. Въпреки това ханфордската инсталация беше толкова голяма в сравнение с Y–10, че вероятно проблемите трябваше да се решават отново.
Строителите от Ханфорд много се измъчваха от невероятните изисквания за чистота, наложени от учените. След построяването на „каньоните“ се наложи стените да се измият на ръка и да се изтъркат с тухли, обвити със зебло, след което да се измажат със специална боя. Работниците и посетителите обуваха платнени чехли, когато влизаха в „каньона“, за да не нараняват повърхността на подовете.
37
Тези огромни перископи бяха проектирани съвместно от Чикагския университет и „Дюпон“, а се монтираха в Уилмингтън.