Натрупаният опит при този необичаен метод на монтаж на заводски машини се оказа неоценим. След като каньоните започнаха работа, вече нямаше да има друг начин за контрол, поддържане и смяна на части, освен дистанционният. Облъчените пръчки, в които се намираше нововъзникналият плутоний, щяха да се изтеглят от реакторите и да се потапят в дълбоки вани, за да се охладят. След това те автоматично щяха да се поместват в специални квадратни бронирани варели и да се товарят с помощта на дистанционното управление на товарни колички, за да се пренесат до складовете, намиращи се на 8 км от реакторите. Там щяха да ги потопят във водни резервоари, облицовани с дебели бетонни стени.
След няколко дни изчакване да намалее високата им радиоактивност, операторите щяха да натоварят варелите на транспортни колички и да ги изпратят по релси към каньоните. Тежките врати щяха да се плъзнат настрани и количките щяха да попаднат в каньона. Операторите, заели места в кабините на крановете, щяха да вдигнат трите тежки бетонни капаци на първите вани на каньона, да открият варелите и като ги наклонят леко настрана, щяха да изсипят съдържанието им във ваните с разтвор за извличане. Празните варели щяха да бъдат върнати обратно на количките и капаците на ваните — поставени отново на местата им.
След разтварянето на облъчените пръчки операторите щяха да източат през тръбите течността в съседните вани. Радиоактивният разтвор, съдържащ все още неизвлечен плутоний, щеше да бъде обработван по дължината на каньона, преминавайки през трите последователни фази на пречистването — разтваряне, утаяване и отделяне на утайките чрез центрофугиране. На всеки етап радиоактивността на материала щеше да намалява. Като извършваха цялата операция с помощта на дистанционния контрол, операторите получаваха възможност да виждат какво става зад дебелите бетонни стени и да откри ват и отстраняват всяка повреда, която би възникнала в сложния лабиринт от тръбопроводи.
Въпреки големия брой новости, въведени за пръв път в промишлеността, най-големите и драматични трудности възникнаха в „участък 300“. Седмици наред докладите, изпращани до централата на „Дюпон“ в Уилмингтън, звучаха по един и същи начин: „Работата напредва навсякъде нормално, положението в участък 300 — непроменено.“ Седмица след седмица полковник Матайъс беше принуден да докладва едно и също на все по-нетърпеливия Гроувс: „Все още нямаме успехи в участък 300, генерале!“
В участък 300 урановите пръчки се поставяха в алуминиеви кутии. Няколко месеца бяха минали от неуспешните опити в Чикаго и Уилмингтън да се намери метод за плътно защитно опаковане на урановите пръчки, така че да се избегне директният контакт с охлаждащата вода. За да ускорят решаването на проблема, преместиха някои от лабораториите на „Дюпон“ в Ханфорд, но въпреки това не можеше да се намери решение и забавянето заплашваше да провали целия проект.
На пръв поглед проблемът не изглеждаше много сложен — просто урановата пръчка трябваше да се пъхне в алуминиева тръба, според думите на един от инженерите: „подобно на хот дог в своята обвивка“. Изискваше се обаче съвършено прилягане на алуминиевата тръба към повърхността на урановата пръчка — най-малкият теч или въздушно мехурче в една от хилядите пръчки можеше да предизвика катастрофално замърсяване и дори изключване на целия реактор. За да стане това, нагряваха равномерно цялата повърхност на пръчката и бързо я пъхаха в предварително нагрятата алуминиева тръба, след което заваряваха двата елемента. Самото заваряване на много тънкия алуминиев лист също беше изключително трудно. Връзката между двата метала трябваше да бъде съвършена — пръчки, които при проверката показваха 90 до 95% плътност на съединението, се бракуваха.
„Дюпон“ мобилизираха всичките си сили, за да преодолеят изоставането в участък 300. Потърсена беше помощта на три университетски лаборатории — Чикаго, Айова и Браун — и бяха консултирани най-добрите металурзи в страната. Опитаха сложни методи и апарати, но идеалната връзка между урановата пръчка и алуминиевата обвивка оставаше непостижима. Крауфорд Грийнуолт все по-често посещаваше участък 300, а пришпорването от всички страни ставаше нетърпимо. Келит Джоунс, Уорд Мейърс и Реймънд Грилс се чувстваха все по-виновни, след като всеки ден дузина офицери и инженери им задаваха все един и същи въпрос:
— Защо, по дяволите, се бавите вие в участък 300? Къде са пръчките? Не разбирате ли, че всичко спира заради проклетите ви опаковки?
45.
Подобно на своите колеги, и доктор Реймънд Грилс полагаше невероятни усилия за решаване на проблема. 26-годишният химик от Илинойс от няколко месеца бе определен от „Дюпон“ да проучи всички възможни начини за опаковане на урана и вече беше извършил някои изследвания в Чикаго и Уилмингтън, преди да пристигне в Ханфорд. Грилс знаеше, че в реакторите ще се получава плутоний, но нямаше никаква представа за крайната цел на това производство, нито какво се извършва в останалите лаборатории. Той самият беше слабо запознат с металургията, а още по-малко знаеше за урана, чийто свойства все още бяха слабо проучени.