Една вечер в Ханфорд генерал Гроувс обсъждаше този проблем със Слим Рийд, когато при тях влезе доктор Хилбъри. Гроувс го попита какво е неговото мнение, Хилбъри се замисли за момент и каза:
— Не вярвам, че има нужда от инсталация за дейонизиране. Обаче ако греша и тя наистина се окаже потребна, ще изпаднем в много трудно положение.
Реакцията на Гроувс беше мигновена. Той се обърна към Рийд и му заповяда:
— Започвайте да я строите!
— Колко ще струва? — попита Хилбъри.
— Между 6 и 10 милиона долара — отговори съвсем спокойно Гроувс. (До 1944 г. месечната заплата на генерала, който почти всеки ден подписваше чекове за стотици милиона долари, беше само 663,40 долара заедно с всички надбавки. Към края на войната заплатата му бе повишена на 828,67 долара месечно.)
Ученият зяпна изумено.
— Добре че не знаех това, когато ми поискахте съвет39!
През август строежът в Ханфорд беше пред завършване и експлоатационната група на „Дюпон“ под ръководството на първия заводски директор, Уолтър Саймън, постепенно започна да поема в свои ръце операциите. Инженерите на компанията бяха свършили великолепна работа, при което фундаменталните изследвания, разработката и проектирането напредваха едновременно. Само за две години гигантските ханфордски заводи се превърнаха в действителност. На пустата равнина, обрасла с храсти див пелин, сега се беше прострял на площ от 1 550 кв. километра огромен комплекс — един нов град, Ричланд, три огромни реактора, две инсталации за химично пречистване, административни сгради и безброй здания на различни технически служби, ангажирани в сложния производствен процес. Плановете и проектите се бяха променяли непрекъснато по време на строителството. Реакторите с хелиево охлаждане бяха изоставени през февруари 1943 г. и заменени с водно охлаждане. От първоначално планираните пет реактора бяха издигнати само три, а пречиствателните инсталации вместо осем станаха три, от които една в резерва.
В началото на септември 1944 г. полковник Матайъс се обади на Гроувс във Вашингтон и му съобщи новината, че първият реактор в Ханфорд ще бъде пуснат в действие след броени дни. С наближаването на този ден напрежението нарастваше. Учените, военните и инженерите съзнаваха, че на карта е поставено цялото бъдеще на плутониевия проект — независимо от изключително старателната подготовка, никакви предварителни опити не бяха в състояние да докажат със сигурност, че огромните реактори ще бъдат работоспособни. Щяха ли да действат като малкия реактор в Оук Ридж? Какво ще се случи, когато се достигне планираната мощност от 250 000 киловата? Ами ако настъпи нещо непредвидено? Всички бяха на нокти. Ако реакторът се провали, втора възможност нямаше да има.
— Полковник — каза Гроувс на Матайъс по телефона от Вашингтон, — ще ви дам един съвет. Стойте там и наблюдавайте отблизо. Ако реакторът гръмне, най-добре е да скочите право в центъра му. Това ще ви спести страшно много неприятности!
Матайъс присъстваше на зареждането на реактор В, което започна в сряда следобед на 13 септември. Напрегнати и нервни, Артър Комптън и Енрико Ферми, заедно с представителите на „Дюпон“ Роджър Уилямс и Крауфорд Грийнуолт също се присъединиха към операторите. Строителните работници бяха напуснали реактора още сутринта. Опитните оператори започнаха последен преглед на уредите. Много скоро — щом се постигне критично състояние — целият реактор в дебелата си бетонна обвивка щеше да стане смъртоносно радиоактивен.
Точно в 5,43 следобед Ферми пристъпи напред и спусна първата уранова пръчка в реактора. Беше напълно естествено той да го направи, също както преди две години в корта за скуош на Стаг Фийлд. Всички присъстващи бяха съгласни, че честта да ръководи операцията се падаше по право на родения в Италия атомен гений. Този път зареждането щеше да продължи няколко дни — трябваше да се вкарат хиляди уранови пръчки в реактора и да се извършат многобройни измервания.
Операторите работиха през нощта в сряда и през целия ден в четвъртък. В петък сутринта критичното състояние видимо наближаваше, въпреки че реакторът все още работеше, без да е включена охлаждащата система. Спуснаха контролните пръчки, а Ферми извади старата си очукана сметачна линийка и започна да изчислява колко уран трябва да се прибави за достигане на критичната точка, докато охлаждащата вода изпълва мрежата от тръби. На всяка фаза от зареждането се правеха измервания, които неизменно потвърждаваха предвижданията на маестрото е точност до десети от процента. В понеделник реакторът започна да отделя топлина и операторите подготвиха охладителната система за включване. Мощността нарастваше с около 5 000 киловата на всеки етап.
39
По-късно се разбра, че подобна инсталация не е нужна. Гроувс обаче не можеше да поеме риска да остави проекта „Манхатън“ без дейонизираща инсталация.