На 27 септември малко след полунощ — две седмици, след като Ферми бе започнал зареждането — настъпи дългоочакваният момент. Издърпаха контролните пръчки, мощността постепенно започна да се увеличава и верижната реакция започна. След около един час наредиха на операторите да качат още малко мощността. Към два часа след полунощ тя надмина всички постигани досега стойности, но все още беше далеч от планираното ниво.
Към 3 ч настъпи нещо много странно и напълно неочаквано. Изведнъж мощността започна да пада — в началото по-бавно, а после все по-бързо и към 4 ч сутринта достигна до изходната стойност. Разтревожени и изненадани, операторите проверяваха всички уреди на своите контролни пултове. Верижната реакция бавно затихваше. Към 6,30 провалът беше пълен — реакторът беше спрял от само себе си.
Никой не разбираше какво става. Учените и инженерите, на чиито лица беше изписано поражението, се втурнаха да оглеждат реактор В. Предлагаха се няколко хипотези за обяснение на провала. Естествено, съществуваше възможност за саботаж. Теоретично беше възможно и някои тръби да са протекли и водата да е навлязла в графита. Според друга теория водата на река Колумбия, която съдържаше следи от бор, би могло да е оставила тънки утайки по тръбите и те да поглъщат неутроните. Вината можеше да бъде и в атмосферния азот — ако той е навлязъл в порите на графита, вероятно „изсмукваше“ неутрони. Някои учени предполагаха, че замазката на бетонната капсула пропуска.
Нито една от тези хипотези не можеше да обясни провала. Настроението в Ханфорд беше мрачно. Това не беше само неуспех, а истинска катастрофа. След две години свръхчовешки усилия Ханфорд се беше превърнал във фиаско на стойност 350 милиона долара.
46.
Провалът на реактор В в Ханфорд беше много горчиво разочарование, при това причините за него си оставаха пълна мистерия. Вечерта на 27 септември екипите продължаваха да правят отчаяни опити за съживяване на реактора. Според най-общоприетата теория причината за неуспеха се търсеше във водни течове от тръбите — затова се опитаха да ги изсушат чрез продухване с горещ хелий. Скоро обаче се разбра, че водата е толкова малко, че не би могла да предизвика никакви смущения. Точно в този момент, без никаква видима причина, реакторът се съживи и отново навлезе в критично състояние.
Към 1 ч след полунощ мощността му достигна до 200 киловата, а в 4 на следващия следобед — 9 000 киловата, нивото, постигнато през вчерашния ден. Но преди операторите да започнат да се поздравяват с успеха, реакторът отново намали мощността си и верижната реакция затихна. Повториха се съвсем точно събитията от предишния ден.
Какво ставаше? Обезпокоените ръководители се втурнаха към телефоните да се консултират с Чикаго и Оук Ридж. Инженерите отново преглеждаха чертежите и проверяваха всички уреди. Гроувс мигновено реагира на събитието. Заповяда никой да не отива в Ханфорд, освен ако не е изрично поканен, и да се ограничат телефонните разговори. Той самият остана във Вашингтон.
— Това си е тяхната рожба — каза генералът. — Да ги оставим да се оправят сами!
От всички участъци на Ханфорд учените се събраха при реактора като лекари край леглото на умиращ пациент. Всички чакаха диагнозата на Енрико Ферми. Междувременно изпратиха да повикат един млад специалист по „болести“ на реакторите, който се намираше на 40 км оттам — в участък 300.
Джон Уийлър, 31-годишен физик от Принстън, работеше от почти три години върху „отравянето“ на ядрените реактори. Когато напусна Принстън и се присъедини към „Дюпон“, Уийлър беше окуражен да продължи своите изследвания. Неговият шеф, Джордж Грейвс, в началото казваше: „Кой, по дяволите, се интересува от радиоактивност?“ — но скоро започна да обръща все по-голямо внимание на докладите на Уийлър, в които се посочваха евентуалните смущения в работата на бъдещите реактори. Самият Грейвс започна да го поощрява да изследва по-подробно възможните им слаби точки. Уийлър се тревожеше от възможността самите разпадни продукти в реактора да проявят „отровно“ действие, а Грейвс водеше специален дневник, в който се описваха всички възможни критични положения.
Когато Уийлър се запозна за първи път с атомния проект, сметна, че работата му по него ще го отклони съвсем за кратко от основните му интереси в съвсем други области на физиката. Даже най-напред отказа, когато го поканиха в началото на войната — не искаше даже да бъде подложен на проверките за секретност, защото смяташе, че проблемът не го интересува. По онова време той не вярвал, че Европейската война ще засегне по някакъв начин САЩ и предпочитал да се занимава със своите проучвания върху същността на материята и енергията. Желанието да разбере как е устроена Вселената го измъчвало още от детинство, но той се съмнявал, че ядрената физика може да му даде отговори на този въпрос.