През пролетта на 1944 г. положението беше различно. Проектът „Манхатън“ отчаяно се нуждаеше не толкова от съвършено чист уран–235, какъвто термодифузионният метод не можеше да осигури, а от всякакъв пречистен до някаква степен уран. Беше установено, че добивът от електромагнитните инсталации в Оук Ридж рязко се покачва, ако се захранват с леко обогатен материал. С други думи, заводът Y–12 би успял да произведе достатъчно чист материал за бомбата, ако се захранва не с естествен уран (който съдържа само 0,7% U–235), а с частично обогатен материал. Проблемът беше пределно ясен — трябваше да се намери начин за масово производство на донякъде обогатен уран, който да послужи за суровина при електромагнитния процес.
Самият Филип Абелсън непряко беше подсетил Опенхаймер за електромагнитния метод на флота. Информацията се промъкнала през завесата за сигурност, тъй като Абелсън, подобно на много други непосветени в тайната физици, беше в непрекъснат контакт със своите колеги и подозираше, че в Лос Аламос и Оук Ридж се създава атомно оръжие42. Освен това, след откриването на новия трансуранов елемент нептуний той бил за известно време технически съветник на Лайман Бригс, председател на първия Атомен комитет във Вашингтон. Тогава Абелсън произвел неколкостотин килограма уранов хексафлуорид, който бил изпратен в Колумбийския университет за нуждите на неговата изследователска програма.
От свои колеги в Колумбийската група Абелсън научи, че те не са много доволни от електромагнитното пречистване на урана, докато при термодифузията имало обнадеждаващи резултати. Абелсън написа доклад до флота, в който описваше своите постижения, а през пролетта на 1944 г. този доклад попаднал при Едуард Телър, който работеше в Лос Аламос. Телър сподели това с Опенхаймер и той веднага съзря възможността чрез термодифузия да се произведе обогатен уран за захранване на газовата дифузия. Опенхаймер се обади на Гроувс, който реагира мигновено. Това, че трябва да преразгледа собственото си решение отпреди 20 месеца, въобще не го тревожеше. Той просто прие, че навремето е сбъркал, тъй като не беше човек, склонен да разсъждава върху миналите си грешки и да защитава погрешните си решения докрай. За него бе важно да се напредва, и то бързо. Първата му работа бе да осигури подкрепата на адмирал Ърнст Кинг, който веднага издаде необходимите нареждания.
На 25 юни 1944 г. генерал Гроувс се срещна в своя кабинет с мисис Фъргюсън. След смъртта на съпруга й преди около 6 месеца високата представителна жена на около 40 години беше застанала начело на компанията „Фъргюсън“. Придружаваше я главният инженер на компанията Уелс Томпсън. След като им описа накратко плановете за строеж на термодифузионна инсталация, Гроувс ги помоли да представят оферта.
Още на следващата сутрин офертата беше готова и Гроувс сключи с тях договор, подчертавайки изключително спешния характер на задачата. Същия следобед той уреди среща във флотската въздушна база в Анакостия между представителите на „Фъргюсън“ с доктор Абелсън, на която изпрати и своя пълномощник за процеса подполковник Марк Фокс. Още същата вечер Фокс разпрати приоритетни заявки за стратегически материали до различни компании. Инженерното проектиране започна веднага в седалището на „Фъргюсън“ в Кливланд, а само след три седмици, за голям ужас на инженерите, генерал Гроувс съкрати предварително уговорения пусков срок от шест на четири месеца.
По това време беше пред завършване собствена пилотна инсталация за термодифузия на флота във военноморските докове на Филаделфия. За да се пести време, Гроувс помоли компанията „Фъргюсън“ да копира буквално флотската инсталация, вместо да я проектира отново, и след това да пристъпи към строителството на промишления вариант. Нямаше време да се внасят подобрения в доста примитивния проект на Абелсън, направен без съветите на инженери от промишлеността. По заповед на адмирал Кинг чертежите на флотската инсталация веднага заминаха за компанията „Фъргюсън“.
Инсталацията на Абелсън във филаделфийските докове беше съвсем проста. Тя се състоеше от сто вертикални колони с височина по 14 метра, наподобяващи тръбите на църковен орган. Всяка колона съдържаше тънка никелова тръба с диаметър под 5 см, поместена във вътрешността на по-широка медна тръба. Двете от своя страна бяха поставени в трета тръба от галванизирана стомана с диаметър 10 см. Никеловата тръба се нагряваше с пара до 280° С, а медната се охлаждаше до 70° с вода, която течеше в пространството на най-външната, стоманена тръба.
Принципът на разделянето беше прост — при преминаване на уранов хексафлуорид в кухината между никеловата и медната тръба лекият изотоп се натрупва до горещата никелова тръба и се издига нагоре, а тежкият изотоп се спуска надолу по повърхността на студената медна тръба. Всяка колона действаше самостоятелно, но обикновено група колони се обединяваха във функционална единица. Молекулите на U–235 дифундираха към горещата вътрешна стена и се издигаха нагоре под действието на конвекцията. Обогатеният с уран–235 материал се събираше в горната част на колоната, където се отделяше, а ненужният уран се изсмукваше от долната част на колоната.
42
Той познаваше много добре почти всички в групата на Лорънс, защото като студент, а после и като аспирант беше работил в Радиационната лаборатория в Бъркли.