Този процес позволяваше натрупването на леко обогатен уран. В своята малка вашингтонска инсталация Абелсън и неговият помощник, Джон Хувър, успяха да постигнат двойно обогатяване на урана — от 0,7 на 1,4%. Това беше, разбира се, съвсем недостатъчно за бомбата, но чудесно можеше да се използва за захранване на електромагнитния процес.
Построяването на голяма термодифузионна инсталация поставяше сериозни проблеми. Откъде да се вземат огромните количества гореща пара? Гроувс помисли за парната електростанция в Оук Ридж, която щеше да влезе в действие след няколко седмици, за да обслужва газодифузионния завод К–25. Защо да не се използва нейната пара, докато заводът К–25 все още не е завършен? Решиха да построят термодифузионния комплекс в близост до К–25 и му дадоха кодовото наименование S–50.
Флотската пилотна инсталация във Филаделфия имаше сто колони. Компанията „Фъргюсън“ беше инструктирана да я копира точно и да я „умножи“ по 21. S–50 трябваше да се състои от три групи, всяка от които да съдържа по 7 редици от по 102 колони — общо 2 142, високи по 14 метра и изработени с максималната възможна точност. Производството на тръбите беше изключително трудно и 21 фирми една след друга отказаха да го поемат, след като се запознаваха със спецификациите — тръби със съвършена окръжност при толеранс за никеловите и медните тръби не повече от 0,005 см. Освен това, повечето специалисти се съмняваха, че е възможно изтеглянето на тръби с дължина по 14 метра.
Накрая две фирми се осмелиха да приемат предизвикателството — компаниите „Меринг и Хансън“ от Вашингтон и „Гринел“ от Провидънс, Род Айлънд. Те успяха да създадат методи за заваряване на по-къси тръби от никел и от мед и преодоляха проблемите, възникващи при напасването на горещи никелови със студени медни тръби.
На 9 юли 1944 г. „Фъргюсън“ започнаха разчистването на строителната площадка за S–50, намираща се на брега на река Клинч в Оук Ридж, и към края на месеца бяха готови основите. Монтажът на завода започна с лудо темпо, като че ли строителите бяха решили да подобрят всички рекорди в тази област. Гроувс ги притискаше безмилостно. Сега той твърдеше, че дори четиримесечният срок е прекалено дълъг.
— Трябва да влезе в действие след 90 дни! — настояваше генералът.
Хората на „Фъргюсън“ все още не бяха се освободили от шока, предизвикан от новия срок, а Гроувс писа на своя представител при тях, подполковник Фокс: „След като прецених различните фактори, мисля, че предлаганият срок за завършването на строежа е напълно разумен… Струва ми се дори, че вие бихте могли да го съкратите.“
Главното здание на завода S–50 — огромна черна постройка, дълга 158 метра, широка 25 метра и висока 22 метра, се издигна с невероятна бързина. През септември тя беше превзета от цял батальон майстори по тръбите, заварчици и електротехници. Техниците на „Фъргюсън“ инсталираха отоплителната система и работеха в адския шум, заобиколени от облаци пара. Абелсън пристигна в Оук Ридж, за да дава напътствия на строителите от „Фъргюсън“ и да съветва при нужда полковниците Никълс и Фокс.
Междувременно „Фъргюсън“ създадоха филиал — корпорация „Фърклев“, който да експлоатира завода. Операторите бяха без всякакъв опит и се налагаше да се обучават едновременно с монтажа на завода. Грешките бяха неизбежни и при една авария във Филаделфия загинаха двама души и няколко бяха сериозно наранени. Положението не беше розово и мнозина изпитваха съмнения и недоверие, но Гроувс и Никълс не искаха и да чуят за намаляване на темповете. Подполковник Фокс също не беше човек, който би дал на монтажниците и операторите време да си поемат дъх.
Затова и той не беше изненадан, когато поиска от Гроувс свободни почивни дни, за да се ожени, и чу следната заповед:
— Добре, излизате в отпуск в събота вечерта след работа и се явявате отново в понеделник рано сутринта!
В събота следобед генерал Гроувс позвъни на Фокс в канцеларията му към 4,15.
— Полковник Фокс отсъства — отговори секретарката.
— Къде е?
— Но, генерале, той се жени!