— Знам, знам! — промърмори Гроувс. — Налагаше ли се да замине толкова рано?
На 16 септември 1944 г. бяха готови едва 320 от общо 2 142 колони и строителството бе изпълнено само до 1/3 от предвидения обем, но колоните от редица 21 бяха пуснати в действие. „Фъргюсън“ и подполковник Фокс гордо докладваха, че са подобрили даже невъзможния 90-дневен срок, установен от генерал Гроувс. Бяха изминали само 69 дни от започване на строителството.
48.
Експлозиите, които жителите на Лос Аламос чуха на 4-ти юли, не бяха фойерверки по случай националния празник. Гърмежите идваха от каньона край ранчото Анкор, където половин дузина мъже си играеха на една шумна и много опасна „игра“. Те поставяха блокчета ТНТ около големи стоманени тръби и ги детонираха. След експлозията тръбите се превръщаха в плътни метални блокове. Това беше „имплозия“, както го наричаше шефът на групата, Сет Недърмайер, но капитан Уилям (Дийк) Парсънс, заради когото се правеха демонстрациите, си оставаше недоверчив както винаги.
Новият термин — имплозия — бе предложен за първи път от Недърмайер. Принципът на имплозията беше напълно непознат преди демонстрациите. Идеята на Недърмайер първоначално приличаше повече на теоретично упражнение, отколкото на нещо технически осъществимо. Той беше убеден, че късове плутоний могат да се превърнат в малка плътна топка, ако бъдат смазани от разположени извън тях експлозиви. Според неговата теория чрез имплозия може да се създаде плътна сфера от плутония само за милионна част от секундата.
Опенхаймер, а също и останалите ръководители на отдели, включително Бете и Бейчър, бяха скептични. Капитан Парсънс, шефът на арсенала, беше категорично против. Останалите учени, убедени, че проблемите при разработването на имплозията ще бъдат много трудни, предпочитаха да се запази доказаният вече „оръдеен“ метод. Парсънс, който беше действащ флотски офицер е големи познания по артилерия и балистика, също държеше на „доброто старо оръдие“. За него въпросът беше ясен — след като има недостиг на време и средства, пренебрегването на изпитаните методи заради фантастични и непроверени идеи беше чиста лудост.
Недърмайер, зад когото твърдо стоеше малка група учени, продължаваше с експериментите. Резултатите обаче бяха отчайващи. Имплозиите бяха твърде неравномерни и асиметрични — един участък от сферата се свиваше много бързо, докато друг си оставаше незасегнат и не можеше да се постигне равномерност. Недостатъците на имплозията като че ли бяха прекалено големи.
Повечето учени в Лос Аламос не обръщаха никакво внимание на групата на Недърмайер и се съсредоточаваха върху оръдейния метод. Точно в този момент се разбра, че този изпитан и проверен метод не може да се използва при плутониевата бомба. В първите проби от малкия реактор в Оук Ридж бе открит неизвестен досега изотоп, който също можеше спонтанно да се разпада. Това означаваше, че изотопът непрекъснато ще излъчва неутрони и оръдейният метод е твърде бавен, за да предотврати възможната преждевременна реакция. Невъзможно беше да се създаде плутониева бомба, ако междувременно не се открие фантастично бърз метод за достигане на критична маса. Настроението в Лос Аламос беше крайно мрачно.
Единствената алтернатива беше имплозията. Но ще може ли при нея да се постигне абсолютната прецизност, която не беше осъществена при досегашните експерименти? Теоретичният отдел изчисли, че ако в една точка експлозията настъпи само с една милионна част от секундата по-рано, отколкото в останалите, методът няма да даде резултат. Работата изглеждаше невъзможна. В този момент намесата на двама души — Джон фон Нойман и Робърт Кристи — коренно промени положението.
Едва 40-годишен, математикът Джони фон Нойман, заедно с Албърт Айнщайн, беше един от основателите на Института за съвременни изследвания в Принстън. Като консултант на проекта „Манхатън“, той често посещаваше Лос Аламос. Унгарец от Будапеща, учил в Берлин, Цюрих и Гьотинген, преди да стане американски гражданин през 1937 г.,43 фон Нойман — широкоизвестен със своята математична теория на игрите — беше извънредно дружелюбен и сърдечен човек. Неговият феноменален ум можеше да извършва такива сложни изчисления, че веднъж един негов слисан колега каза: „Джони се е родил извънземен. При дългото си съжителство с хората той се е научил съвършено да ги имитира.“ В силно критичнонастроената научна общност получаването на титлата „гений“ беше толкова трудно, колкото и канонизирането на светец от католическата църква. По отношение на Джон фон Нойман цареше пълно единодушие — всички го признаваха за гений, равен на Енрико Ферми и Нилс Бор.
43
Освен фон Нойман, в Унгария бяха родени Уигнър, Зилард и Телър. Забележително е колко много водещи атомни учени е дала малка Унгария — пропорционално много повече от всяка друга страна.