Фон Нойман пристигна за пръв път в Лос Аламос към края на 1943 г. и като чу за имплозията, се впусна в толкова сложни изчисления, че никой не можа да ги разбере. След това сподели с управителния съвет на лабораторията, че намира прилики между принципа на Недърмайер и някои изследвания върху бронирани плочи, извършвани в Абърдийнската балистична лаборатория в Мериленд. Там ускорявали различни материали с помощта на взрив. Фон Нойман не само вярваше в приложимостта на имплозията, но беше убеден, че тя е единственият възможен метод за решаване на проблема с плутониевата бомба.
Този път го послушаха. Опенхаймер повярва на фон Нойман, когото познаваше и много уважаваше още от времето на следването им в Германия. Скоро на повечето групи в лабораторията беше наредено да превключат на имплозията.
Другият фактор, който накара Опенхаймер да промени мнението си, беше откриването на „джаджата на Кристи“. Доктор Робърт Кристи от Теоретичния отдел изчисли, че имплозията на субкритична маса плутоний може да причини такова сгъстяване на метала, че той да достигне критично състояние. При „джаджата на Кристи“ критичната маса се постигаше чрез сгъстяване, а не чрез прибавяне на допълнително количество.
— Това забележително явление — сгъстяването на „несвиваем“ твърд материал под действието на имплозията — надминава много нашия земен опит и не може лесно да се разбере от всеки — каза по този повод Дейвид Хокинс, член на същата лаборатория.
През февруари 1944 г. принципът на Кристи бе възприет и усилията се съсредоточиха върху сферите. Междувременно възникнаха напрежения в Арсеналния отдел, към който принадлежеше групата по имплозията. Капитан Парсънс и доктор Недърмайер не се разбираха от момента, в който флотският офицер се беше изказал враждебно за тази идея. Недърмайер като истински самотен вълк вярваше, че проучванията върху имплозията трябва да се извършват от малка група водещи физици и никак не беше доволен от дисциплината, която налагаше капитан Парсънс. Той пък от своя страна беше убеден, че след като имплозията е възприета за основна задача, тя става главна цел на Арсеналния отдел и към него трябва да се мобилизират всички хора и средства.
Със задълбочаването на конфликта между Недърмайер и Парсънс Опенхаймер постави като буфер между двамата енергичния физик от руски произход Джордж Кистяковски. Постепенно отговорностите на Парсънс за превръщането на атомното устройство в истинско бойно оръжие го занимаваха все повече и работата върху имплозията беше стоварена на гърба на Кистяковски. Недърмайер се насочи към други области и престана да се занимава с имплозията. Чрез реорганизацията, която Опенхаймер извърши през лятото на 1944 г., с имплозията бяха натоварени Кистяковски и Бейчър, които поеха ръководството на отделите, разработващи експлозивите и „джаджата“.
„Кисти“ имаше прям характер и беше един от малкото учени специалисти по експлозиви в САЩ. Преди войната изумително малко се знаело за теорията на експлозията и поведението на взривните вълни. Кистяковски бил един от пионерите в тази област и затова Конант го покани да проучва тези проблеми за Изследователския комитет по националната отбрана.
Роден в Киев през 1900 г., Кистяковски не бе успял дори да завърши гимназия в Москва, защото се присъединил към белите армии, които се борели с болшевизма под водачеството на Врангел и Деникин. След разгрома той избягал през Турция в Берлин и без пукната пара в джоба успял да завърши висше образование. „В Германия винаги ще гледат на вас като на руснак — казал му един от неговите професори. — Защо не си опитате късмета в Америка?“ Пристигнал в САЩ през 1925 г. и още след първите дни в Принстън младият и строен химик разбрал, че това ще бъде истинската му родина.
Само за една година броят на хората, работещи върху имплозията, нарасна от 20 до над 600. На теория методът изглеждаше осъществим. Но как да се проектира и създаде такова чудо на точността и симетрията и да се синхронизира с точност до милионна част от секундата сложната система от детонатори и експлозиви44?
В сърцевината на бомбата се намира една сфера от плутоний с маса съвсем малко под критичната. Тази сфера, състояща се от две половинки, е заобиколена от по-голяма сфера от експлозиви, подобно на костилка в праскова. Голям брой детонатори, подредени симетрично по външната повърхност на експлозивите, се задействат едновременно от електрически контакти и предизвикват взрив. Налягането сгъстява сферата от плутоний навътре и се достига критичната маса. Разпадането на ядрата предизвиква фантастично бърза верижна реакция, при която се освобождава невиждана дотогава енергия. На книга всичко изглеждаше просто, но на практика трябваше да се преодолеят невероятни трудности, да се измислят остроумни „джаджи“ и сложни приспособления, за да може да се създаде действаща бомба.
44
Проектирането и реализацията на тази система беше една от най-строгите военни тайни. Дори десетилетия след това тя все още не е известна на широката публика. Въпреки че тази информация официално не е разсекретена, тя едва ли с останали задълго тайна: навремето тайната бе предадена на съветското правителство вероятно от един от най-блестящите млади членове на отдела по имплозията — Клаус Фукс. Преди да пристигне в Лос Аламос, този британски учен имал възможност също да се запознае и с тайните на газово-дифузионния завод К–25 в Оук Ридж. Описанието ни механизмите на бомбата, което той дал на руснаците към края на войната, допринесе много за промяната в баланса на силите.