В Чикаго бяха вече тръгнали слухове, че цялата работа ще бъде предоставена на индустрията, а това създаваше в учените чувство на неудовлетвореност. Причината не беше толкова наранената гордост на хората, които се смятаха за инициатори и единствени експерти по новата идея, нито пък в обидата, че им отнемат „рожбата“. Неудовлетвореността на учените произлизаше от убеждението, Че те по-добре могат да свършат работата от инженерите в промишлеността.
Поради самото естество на тяхната наука физиците са хора със самочувствие. Мнозина от тях бяха постигнали известност в своята област благодарение на способностите си, непрекъснато се бяха сблъсквали с трудни проблеми и ги бяха разрешавали успешно. Нямаха никакви съмнения — ако ги оставят на мира, ще се справят със задачата. Дълбоко ги тревожеше това, че инженерите и военните се захващат с нещо, чиито основни принципи лаици като тях вероятно не разбират. А това са основни неща, от които зависи успехът на цялото начинание. Физиците имаха чувството, че предизвикват съдбата, като предоставят главната отговорност за проектиране и построяване на инсталациите, нужни за проекта, на хора, които не могат да обхванат цялата картина. Безпокойството им се увеличаваше и от страха САЩ да не изгубят дори с един ден надпреварата с Хитлер.
Най-големият противник да се предостави ръководството на проекта на военните беше Лео Зилард. В различна степен безпокойството му споделяха също Уигнър, Ферми, Алисън и почти всички ръководители на програми. Те се страхуваха, че ако се започне проектиране тъй, както го изискват инженерите, ще се губи тук ден за одобряване на проекти, там ден за нещо друго. А ако работата се остави на учените, те просто ще вървят напред и ще направят бомбата.
Повечето физици нямаха никакъв промишлен опит. Те не бяха работили с инженери и не познаваха проблемите при проектиране и строеж на индустриални инсталации. Преди войната масовото производство рядко бе имало нужда от физици. Химиците бяха в по-различно положение. В САЩ се бяха развили нови, големи клонове на индустрията — като например химичната и петролната. Те бяха погълнали хиляди химици и затова те по-добре разбираха проблемите на промишлеността. Физиците нямаха представа колко различни са лабораторните и индустриалните проблеми. Успешният лабораторен експеримент най-често няма никаква промишлена стойност, особено ако трябва да се изпълни в 100 000 пъти по-голям мащаб.
Ръководителят на чикагската група Артър Комптън много добре разбираше университетските си колеги. Но той самият имаше известен опит в индустрията и знаеше, че военните са прави. Очевидно неговите приятели физици имаха непълни и често наивни представи за огромните инженерни и строителни трудности, пред които ще бъде изправена реализацията на проекта.
6.
Както обикновено, секретарката на генерал Гроувс, мисис Джийн О’Лири, придружи своя шеф с влака до Балтимор, за да може той да й диктува още известно време спешни писма и бележки.
Будната и хубава 30-годишна жена беше работила преди това в Ню Йорк като секретарка в списание „Тайм“. Разстроена от внезапната смърт на мъжа си, тя се беше преместила през 1942 г. във Вашингтон заедно с малката си дъщеря. Известно време бе работила при генерал Стайър, след което бе преместена при Гроувс почти година, преди той да поеме проекта „Манхатън“.
През войната секретарките не се задържаха дълго при Гроувс. Той беше много строг работодател и безапелационно вярваше, че секретарите трябва да посвещават на работата цялото си време. Дългите почивки с кафе го дразнеха, а личните въпроси не биваше да се обсъждат в службата. Гроувс се държеше на дистанция и нямаше време за нищо извън работата. О’Лири се нуждаеше точно от такъв шеф. Тя се стремеше да забрави личната си мъка, като се остави работата да я погълне изцяло и избягваше нарочно всякакво общуване и приятелства. След няколко месеца престана да се плаши от резките и нетърпеливи маниери на генерала. Скоро тя спечели доверието му и се превърна в една от ключовите фигури в неговата канцелария. Малко по малко О’Лири стана негова доверена помощница във Вашингтон, особено когато той отсъстваше от столицата.
Твърдостта и липсата на внимание бяха част от репутацията на Гроувс. Хората от строителството се оплакваха, че той е прекалено груб с тях, а в армията често го критикуваха за липсата на такт и дипломатичност. Мнозина смятаха, че той е един завършен егоист. Гроувс знаеше това, но не се тревожеше, че не го обичат. Единственото, което го интересуваше, беше да се върши работа. И той се грижеше работата да върви, дори и да трябва да настъпи някого. Повечето му подчинени се страхуваха от него, само малцина го обичаха. Това го улесняваше; единственото, което изискваше от тях, беше респект. А Гроувс беше уважаван както от подчинените си, така и от началниците и от колегите си.