Започна трескаво търсене на материал за отражателя, който да изпълнява още една допълнителна функция — да задържи за части от секундата експлозията и по този начин да увеличи още повече ефективността на бомбата. За тази цел отражателят би трябвало да е много тежък и инертността му да задържи за кратко активния материал при експлозията.
Липсата на достатъчно познания и извънредната спешност на програмата принудиха учените отново да прибегнат до характерния за целия проект метод — изследване едновременно и с голяма бързина на всички възможности. Беше проверен всеки елемент от периодичната таблица. Специална група под ръководството на Джон Манли работеше в тясно сътрудничество с теоретичния отдел на Ханс Бете и с Нилс Бор, които допринесоха много за по-доброто разбиране на ядрените свойства на отражателя. Металургичният отдел беше затрупан с поръчки за отливки от най-разнообразни метали с най-чудновата форма. Опитаха с олово, желязо, злато, платина, тунгстен, независимо от цената на тези метали. Дори се наложи да се изпише от Форт Нокс чисто злато за изработване на две полукълба с диаметър 30 см, но напразно, защото златото се оказа лош отражател.
Тогава хората от снабдяването получиха нареждане да доставят платина, достатъчна за изработването на плътен диск с дебелина 2,5 см и диаметър 30 см. Скъпоценният метал бе намерен в Ню Йорк и металурзите изработиха от него най-голямото познато платиново изделие! От съображения за секретност златото се наричаше „месинг“, а платината — „цинк“. Огромната стойност на тези предмети не правеше никакво впечатление, сравнена с фантастичната цена на уран–235 и плутоний и никой не им обръщаше внимание46.
Поръчките за платина и злато изглеждаха съвсем обикновени в сравнение с поръчките за материали като изключително плътния метал осмий. В Лос Аламос все пак не успяха да изработят диск и от осмий, защото се оказа, че световните запаси от този метал бяха по-малки от необходимото количество.
В началото групата, работеща върху отражателя, дори не разполагаше с уран–235 и плутоний, за да изпитва различните материали. Повечето опити се извършваха с ускорителя на Кокрофт-Уолтън, уред, в който приблизително се симулираше излъчването на неутрони. След първите експерименти списъкът на потенциалните материали за отражател се сведе до тунгстен, въглерод, уран, берилиев окис и олово. През лятото на 1944 г. в опитите бяха включени също кобалт, манган, никел и тантал.
В момента на имплозията отнякъде трябваше да се появят неутрони, за да възбудят реакцията на плутония. Възможно беше да настъпи и спонтанно делене, но шансовете за това бяха прекалено малки, за да се разчита на тях. Следователно бомбата би трябвало да е снабдена с устройство за генериране на неутрони, но, разбира се, еднакво важно би било и неутроните да не започнат предварително да се образуват. По някакъв начин бомбата трябваше да се сглоби без неутрони и те да се появят внезапно, с точност до микросекунди, в момента на имплозията — нито по-рано, нито по-късно.
Един ден доктор Чарлс Кричфийлд каза на Опенхаймер:
— Сигурен съм, че мога да направя устройство, което да се задейства в момента на имплозията.
33-годишният физик беше разработвал противотанкови снаряди и познаваше много добре балистиката и оръдията.
Както Опенхаймер, така и ръководителят на отдела за „джаджата“ Бейчър бяха скептични, но позволиха на Кричфийлд да опита. От големите учени пръв прояви интерес към идеята Нилс Бор. Той убеди Опенхаймер и Бейчър, че Кричфийлд е на прав път. Веднага се създаде комитет от водещи учени, включващ Бете, Ферми, Бейчър и Кистяковски, който да контролира работата, и проектът за неутронния източник зае важно място в програмата на лабораторията.
Устройството, което Кричфийлд и неговата група от 60 души създаваха, беше с големина на орех и официално се наричаше „инициатор“, но всички в лабораторията му казваха „таралеж“. То беше изработено от берилий и полоний — елементи, които започват да излъчват неутрони, щом влязат в контакт помежду си. „Таралежът“ трябваше да бъде поместен в пространството между двете полукълба. Очакваше се, че при имплозията инициаторът ще се разруши и двата елемента ще се смесят, с което ще се отделят неутрони, предизвикващи верижна реакция. Полоният, открит от Мария Кюри, бе мек като сирене метал, силно отровен и труден за произвеждане. Свойствата му бяха точно толкова непознати, колкото и на плутония, и досега бе получаван само в лабораторни условия. Чарлс Томас, координаторът на проекта „Манхатън“ по химията и металургията на плутония, сега бе изправен пред задачата да произведе достатъчно количество полоний. Без да губи време, Томас, който заемаше поста директор на изследователската програма на компанията „Монсанто Кемикал“, откри импровизирана лаборатория в покрития тенискорт на своята тъща, мисис Харолд Талбът. Нейното голямо имение в Дейтън, Охайо, предлагаше идеални условия за дискретност и първите количества полоний, използвани в Лос Аламос за инициатора на бомбата „Фат Ман“ („Шишкото“), бяха пречистени на нейния тенискорт.
46
Когато официалният историк на проекта „Манхатън“, видният физик доктор Хенри Смайт, видя за първи път късче плутоний, възкликна: „Колко забележително! Човек за пръв път успя да създаде нов елемент, който не е съществувал досега на земята!“ Докато той продължаваше да се възторгва, Файнман сухо отбеляза: „Да, наистина, и колко подходящо е за този драматичен момент, че вие разсеяно подритвате опората на вратата, направена от чисто злато!“ Смайт погледна надолу. За да държат постоянно отворена вратата за проветряване (работата с плутония беше опасна), физиците използваха за опора златната хемисфера, която искаха да приложат като отражател, но оказала се безполезна.