На полигона в каньона Сандия с помощта на силни експлозиви се изпитваха десетки варианти на инициатора. За тестовете използваха най-обикновени сачми от употребявани сачмени лагери на големи турбини, в които механиците пробиваха дупка, поставяха вътре „таралежа“ и я затваряха с винт. След това сачмата се обграждаше с експлозив и се детонираше. След експлозията деформираният метал се изпращаше в лабораторията, където се опитваха да оценят степента на смесването на берилия и полония с помощта на неутронни броячи. Тези експерименти даваха само приблизителни данни, защото в бомбата събитията щяха да протекат в рамките на микросекунди, а броенето на неутроните след взривовете в каньона Сандия ставаше едва след час. Истинското доказателство за ефикасността на инициатора можеше да се получи само при експлозията на бомбата. Окончателният проект, изработен от доктор Руби Шер, изглеждаше многообещаващ, но учените от Лос Аламос трябваше да дочакат първата ядрена експлозия, за да се убедят напълно в неговата пригодност.
Една от най-сложните и деликатни задачи беше подреждането на експлозивите около плутониевата сърцевина. Имплозията би била ефикасна само ако цялата повърхност на плутониевата сфера се подложи на съвършено равномерно разпределено взривно налягане. Детонационните вълни на ТНТ обаче се разпространяват кръгово и някои техни сектори вероятно щяха да ударят сферата по-рано от други. Самата сферична форма на ядрото още повече усложняваше положението. Дори и липсата на синхрон да се изразява само в милионни части от секундата, това би било достатъчно за неуспех.
Лаиците трудно биха разбрали смисъла на безкрайно малките интервали от време, с които работят учените. Но те не се задоволяваха само да изследват и проучват явленията, протичащи в рамките на микросекунди, а решиха дори да ги фотографират. Ръководителят на инструменталната група професор Джулиън Мак успя да проектира фотоапарат, който заснема събитие, протичащо в рамките на една стомилионна част от секундата. Това чудно приспособление, наречено „фотоапарат с прелитащ образ“, почиваше на принципа на въртящото се огледало, развит от професор Джеси Биймс от университета във Вирджиния. Джулиън Мак сглоби и фотоапарата за регистриране на експлозии в лабораторната работилница, като използва стари части и най-обикновени обективи. Въпреки изключителните си възможности той не изглеждаше много внушителен — имаше форма на дълга, 30-сантиметрова консервена кутия, със стърчащ от единия край обектив.
Когато Мак и Бърлин Брикснър направиха първите снимки на взривни вълни с новия фотоапарат, снимките изглеждаха много странни и с нищо не подкрепяха предсказанията на учените. „Апаратът не е в ред“ — казаха те. Мак и Брикснър също бяха смутени, защото никога не бяха виждали детонационни вълни. Можеха ли да знаят как изглеждат те? Двамата обаче не се съмняваха във фотоапарата. Той работеше на същия принцип като апаратите, използвани за фотофиниш при конните състезания. Фокусираше върху една линия и тъй като лентата се премества през цялото време, обективът „виждаше“ само това, което я пресича. Ако кон или взривна вълна пресече линията, ще има образ, но ако нищо не я пресече, естествено, няма да има никакъв образ.
Специалистът по експлозивите Уолтър Коски смяташе, че фотоапаратът на Мак е добър, но представите на учените за взривните вълни са погрешни. Той разполагаше със специална светкавица, която даваше импулси светлина с продължителност една десетомилионна част от секундата. Снимките на имплозията, направени с тази светкавица, приличаха много на получените с апарата на Мак. От този момент той се превърна в много полезно средство за проучването на имплозията. Друг фотоапарат, измислен от У. Дж. Марли, учен от британската мисия, можеше да прави 100 000 снимки в секунда. Той също беше използван при изследванията на взривните вълни.