Единственият начин да се успокои Енджъл и неговите подозрителни колеги бе да им се покаже Оук Ридж и да се апелира към техния патриотизъм. Министър Стимсън реши преди това той самият да посети гигантските заводи в Тенеси, които дотогава струваха вече над 1 милиард долара.
След закъснелия обяд в къщата за гости в Оук Ридж, придружен от Гроувс и Никълс, Стимсън беше отведен до газово-дифузионния завод К–25. Министърът редовно бе информиран за напредъка в строителството на различните обекти на проекта „Манхатън“ и беше наясно с гигантските мащаби и астрономическите разходи за К–25. Но когато кортежът излезе на гребена на хълма до края на гората след 21 км път, гледката, която се откри, беше толкова неочаквана, че дори сдържаният Стимсън ахна от учудване.
Сред необитаемата допреди две години пустош се издигаше най-голямото здание, строено някога в света. Разпростряла се на площ от 180 000 кв. метра, тази огромна П-образна постройка беше дълга 800 метра и 120 метра широка. С малките прозорчета само на горния етаж на високите сиви стени тя имаше вид на някаква зловеща крепост. К–25 работеше с пълна пара и от завода долиташе непрекъснато бръмчене, подобно на жужене от рояк пчели, което странно се смесваше с пролетните звуци от близките гори.
Въпреки че газово-дифузионният процес беше напълно автоматизиран — първият автоматизиран завод с такива мащаби в света — в неговата експлоатация участваха 9 000 работници от „Юниън Карбайд“, разпределени в три смени. По големина и сложност този завод нямаше равен на себе си в историята на промишлеността.
Зданието се състоеше от три етажа и партер, на който бяха разположени охладителите и истинска плетеница от водни и въздушни тръби. Самата дифузия — рециклирането на урановия газ през хилядите стъпала на каскадата — се извършваше на първия етаж. Това място имаше необичаен за промишлено предприятие вид — на цялата площ от 18 хектара не се виждаше жив човек край херметично затворената апаратура.
Независимо от всички мерки за осигуряване на абсолютна непропускливост и прецизност, много елементи на апаратурата допълнително бяха облицовани с херметична броня и поставени под повишено азотно налягане, за да е напълно сигурно, че нито една молекула кислород няма да проникне във вакуумната система. Единствените човешки същества, които от време на време се появяваха в участъка, бяха членовете на контролните екипи, проверяващи показанията на уредите в инсталацията.
И на втория етаж не се виждаха други работници, освен контрольорите. Тук бяха разположени километричните тръби и проводници на каскадите, а също и хилядите клапи. И на двата етажа контрольорите спазваха изключително строги правила за чистота — облечени бяха от главата до петите в памучни комбинезони, които се сменяха при всяко влизане в участъка. Особено внимание се обръщаше на минималните замърсявания с мазнина, защото урановият газ реагираше извънредно бурно с тях. Апаратурата не трябваше да се докосва от гола човешка ръка и на хората бяха раздадени специални ръкавици. В чистия като хирургическа зала завод не се допускаше най-малката прашинка и въздухът непрекъснато се филтрираше.
Заводът се управляваше от третия етаж, където хиляди оператори наблюдаваха многобройните контролни пана, манометри и термометри, разположени в безкрайните дълги коридори, осветени с ярката светлина на флуоресцентните лампи. Коридорите наистина бяха безкрайни и операторите се придвижваха по тях с велосипеди — когато някой от тях забележеше в края на дългия почти километър коридор слънчев лъч, проникващ през някое малко прозорче, това действаше много успокоително на самотния колоездач, извършващ своята обиколка.
К–25 влезе в действие на 20 януари със зареждането на първите етапи на каскадата и пускането на урановия хексафлуорид през тях. След някои дребни проблеми с помпите, към края на февруари бяха заредени допълнителни стъпала и започна бавното пречистване и разделяне на уран–235. „Келекс“, които проектираха и построиха гигантския завод, отстъпиха мястото си на експлоатационната компания „Юниън Карбайд“.
Екипите на операторите бяха избрани и тренирани в продължение на цяла година под ръководството на упорития и прям 40-годишен инженер от Охайо Кларк Сентър, който беше един от близките помощници на Фелбек. Заради големия му опит в разделянето на газове в заводите на „Карбайд“ и способността му да работи с хора, той стана първият главен надзирател на цялата огромна операция в К–25.