През 1944 г. плутоният беше толкова рядък, а увереността в успеха на първата атомна експлозия — твърде плаха, и затова централна задача беше да се измисли начин да се попречи на разпиляването на ценния метал при евентуална неуспешна експлозия. Предложени бяха най-фантастични идеи и накрая се реши експлозията да се извърши във вътрешността на огромен стоманен съд.
Никой в Лос Аламос не харесваше кой знае колко този чудноват вариант, но по липса на по-добро решение започнаха да проектират контейнер, който веднага получи прозвището „Джъмбо“. През март 1944 г. в един доклад за многобройните инженерни мъчнотии, свързани с подобно начинание, Ханс Бете стигна до извода, че „проблемът с построяването на сферата изглежда по-труден отвсякога“. През същия месец Опенхаймер писа на Гроувс: „Има твърде малка вероятност при реакцията контейнерът да не се пръсне.“ С други думи, очакваше се „Джъмбо“ да свърши някаква работа само в случай че не настъпи експлозия или тя е съвсем слаба.
Стоманолеярните компании, към които се обърна Опенхаймер, дълбоко се съмняваха, че е възможно изработването на подобен контейнер. Спецификациите на „Джъмбо“ бяха следните: дължина 7,5 м, диаметър 3,6 м, дебелина на стените 36 см и тегло 214 тона. Ръководителите на проекта вече губеха надежда, че ще намерят производител за „Джъмбо“, когато през август 1944 г. компанията „Бабкок и Уилкокс“ от Бабертън, Охайо, прие поръчката. „Джъмбо“ беше готов следващата пролет и след доста сложно пътуване на специално построена за целта железопътна платформа пристигна през май 1945 г. на една изоставена станция в Поуп, Ню Мексико, приспособена за ползване от проекта „Манхатън“. Там натовариха чудовищния контейнер на специална платформа с 64 колела, теглена от три гъсенични трактора, за да я извлекат през пустинята до полигона „Тринити“.
„Джъмбо“ не бе използван. С наближаването на момента на опита перспективите за производство на плутоний станаха по-светли, учените постепенно добиха увереност в успеха на експеримента и цялата идея да се извърши експлозията в стоманен съд бе изоставена. Въпреки това огромната измишльотина си остана на участъка, просто „за всеки случай“. Бейнбридж споменава в доклада си от 11 юни до Норис Бредбъри: „«Джъмбо» е ням свидетел на нашите планове и все още не сме го изоставили напълно… Ще продължим да обмисляме използването му, докато Опенхаймер не ни каже да забравим за него.“
От март 1945 г. опитът „Тринити“ получи най-висок приоритет и под ръководството на Бейнбридж се образува специален отдел — проект TR. Първата му работа беше да подготви опит, при който да се детонират 100 тона обикновени експлозиви. По това време липсваше опит с експлозии над няколко тона ТНТ и се надяваха, че 100-тонният експеримент ще им даде възможност да калибрират и изпитат уредите, които по-късно ще се използват при атомната експлозия.
„100-тонният гърмеж“ беше планиран за 7 май и в лагера започнаха да пристигат камиони с експлозиви от Форт Уингейт, Ню Мексико. Блокчетата ТНТ се нареждаха на 6-метрова дървена кула, а уредите за измерване на ефекта от взрива разполагаха на разстояния от кулата, пропорционални на атомната експлозия с очаквана сила от около 5 000 тона ТНТ. Между блокчетата поставяха и разпадни продукти от реакторите в Ханфорд, за да симулират радиоактивността на истинската атомна експлозия.
Детонирана малко преди разсъмване, стотонната експлозия озари небето над пустинята — ярката оранжева топка бе видяна чак в базата Аламогордо, която се намираше на 96 км на югоизток. Опитът беше изключително полезен, защото даде всички данни, необходими за настройването на уредите, и позволи да се проектират сигурни укрития. Лабораторните учени получиха възможност да свикнат с полевата работа и да отстранят допуснатите грешки в планираната организация на опита „Тринити“. Например разбра се, че лошо са разчетени транспортните връзки между „нулевата точка“ (мястото на експлозията на бомбата) и различните укрития. Веднага бяха прокарани 32 км допълнителни черни пътища и инсталираха нова съобщителна система.