Междувременно трудностите около имплозията продължаваха да възпрепятстват насрочването на опитната експлозия. След март 1945 г. ръководството на програмата за имплозията беше предоставено на специален комитет „Каупънчър“, в който влизаха Алисън, Бейчър, Кистяковски, Чарлс Лорицън, капитан Парсънс и Хартли Роу. Още през април стана ясно, че предварително определеният срок до 4-ти юли няма да може да се спази. Производството на експлозивните лещи се беше забавило, а синхронизиращите устройства за експлозията също не бяха готови. Групата на Луис Алварес продължаваше да изпитва различни модели електрически детонатори, които да могат с изключителна точност да предизвикат едновременното избухване на експлозивите, разположени на различни точки върху повърхността на ядрото. Синхронизацията трябваше да бъде от порядъка на микросекунди, а постигнатата вероятност за незадействане от 1 на 10 000 все още се смяташе за незадоволителна. През юни комитетът „Каупънчър“ реши, че най-вероятната дата за опита „Тринити“ е 13 юли.
Двеста и петдесет учени от Лос Аламос вече се бяха събрали в пращящия от напрежение лагер „Тринити“ и работеха трескаво по 24 часа на ден, когато започнаха да пристигат частите на „Фат Ман“. При появата на колата с Морисън и Ебърсолд, която носеше плутониевото ядро, Бейнбридж нареди тя да се насочи към ранчото на Макдоналд, намиращо се на около километър и половина от нулевата точка. В ранчото пълномощникът на Гроувс, бригаден генерал Томас Фарел, подписа разписка за получаването на плутония и го предаде на Луис Слотин. По този начин и формално активният материал беше прехвърлен от лосаламоските учени на армията.
На следващата сутрин в свръхчистата и поставена под вакуум стая в ранчото, чиито прозорци бяха залепени с ленти, Бейчър, Морисън, Халоуей и Слотин сглобиха двете полукълба. Заради мехурчетата по пасващата повърхност повикаха в последната минута и Сирил Смит. Той внимателно постави златното фолио върху плоската повърхност на едното полукълбо и нагласи другото върху него. Докато хората с бели престилки сглобяваха двата къса плутоний на масата, Опенхаймер се разхождаше нервно напред-назад като нетърпелив баща пред родилното отделение.
Ядрото на „Фат Ман“ беше готово да се постави в черупката от обикновени експлозиви. Кистяковски ги беше докарал от Лос Аламос заедно с останалите неядрени съставни части на бомбата още същия ден — петък, 13-ти. Убеден, че тази дата ще донесе късмет, той беше чакал да стане полунощ, преди да тръгне за „Тринити“. Частите, защитени с метален контейнер, поставен в дървен сандък, пътуваха с военен камион и конвой от шест коли. Преди да тръгне за Лос Аламос, Кисти отново огледа неядрените части на „Фат Ман“, подложи ги на рентгенографиране за скрити дефекти и старателно фотографира всеки етап от тази проверка. При пристигането в „Тринити“ експлозивите бяха разтоварени в основата на една 30-метрова кула, където в една палатка щеше да се извърши окончателното сглобяване под надзора на комодор Бредбъри.
Рано следобед в петък Кисти се обади в ранчото Макдоналд и им съобщи, че е готов. В ранчото Слотин внимателно пъхна малкия цилиндър на инициатора между плутониевите полукълба и 36-килограмовото ядро беше напълно готово за пренасяне. Поставиха го на седалката на една кола и тръгнаха към кулата. Двама сержанти — Джо Зерсинович и Ал ван Хойсън отвориха черупката на експлозивите и започнаха внимателно да спускат в отверстието плутониевото ядро, закачено на дълга верига за крана на кулата. За първи път голямо количество ядрен материал се поставяше в контакт с експлозиви.
Бейчър следеше показанията на брояча на радиоактивността, а Халоуей, надвесен над бомбата, управляваше с ръка движението на крана. Няколко учени, между които и Опенхаймер, следяха операцията със затаен дъх. Всички изглеждаха много спокойни, но напрежението се чувстваше във въздуха.
Ядрото бавно се спускаше в своето легло и миг преди да щракне добре на мястото си, внезапно и необяснимо заседна. За няколко мига всеки си помисли най-лошото. Бейчър и Халоуей бяха много объркани — всички части бяха изпитвани предварително безброй пъти и всяка от тях идеално пасваше на мястото си.