Опенхаймер и Кистяковски веднага събраха спешна консултация. Учените решиха, че след тръгването от Лос Аламос ядрото леко се е разширило от топлината в пустинята и от собствената си радиоактивност. Решиха да го оставят за пет минути в допир с по-студените части на бомбата и отново да опитат. Предположението им се оказа вярно — когато Халоуей даде знак отново да отпуснат веригата на крана, ядрото ясно щракна в своето легло.
Към 8 ч следващата сутрин махнаха палатката и кранът започна бавно да издига 5-тонната бомба към върха на кулата. Там за нея беше приготвено метално защитно укритие. Няколко военни дюшека бяха поставени под нея с надежда да смекчат удара, ако случайно веригите се скъсат. Моторът на крана равномерно бръмчеше и тя се издигаше бавно, само 30 см на минута. Сержант Зерсинович и един инженер се катереха по кулата заедно с бомбата и я направляваха при преминаването й от платформа на платформа, докато най-сетне тя стигна до стоманената клетка на върха.
Монтираха крехките детонатори едва когато бомбата сигурно бе укрепена на върха на кулата — би било твърде рисковано да я издигат заедно с тях. Екипът електротехници се качи на кулата и свърза окончателно веригите на детонаторите. Единствено кабелите, които свързваха „Фат Ман“ с контролния пост, останаха закачени за макета на бомбата, който използваха при репетициите. На всеки шест часа някой от екипа се качваше до бомбата, за да изтегли от нея мангановата жица, с която измерваха радиоактивността.
Късно вечерта на 14-и юли всички работи по монтажа приключиха и „Фат Ман“ остана сам на върха на кулата под охраната на въоръжената стража.
51.
От месец март 1945 г. веднъж седмично в 10,30 преди обяд в участък Y–12 на Оук Ридж влизаше един „Шевролет“ с регистрационен номер от Тенеси. Пътуващите в него бяха цивилни, но изглеждаха прекалено яки и мускулести за учени. Под саката си носеха пистолети, а на пода на колата лежаха други оръжия и амуниции. В Оук Ридж те вземаха специално приготвени пътнически куфари и заминаваха в посока Ноксвил. Товарът, който пренасяха тези офицери от службата за сигурност, струваше милиони долари — никеловите контейнери в куфарите им бяха пълни с уран–235 — материалът за бомбата, произвеждан в продължение на три дълги години. В Ноксвил куриерите вземаха експреса от 12,50 за Чикаго и се заключваха в запазено за тях купе. Следващата сутрин на гарата в Чикаго ги чакаха други куриери, които тръгваха на запад с експреса „Санта Фе Чийф“ в 12,50. В 2,10 следващия следобед те стигаха до малката гара в пустинята на Ню Мексико Форт Лами, където ги чакаше кола от Лос Аламос и скъпоценният уран–235 достигаше най-сетне до лабораторията на хълма.
Седмици и месеци преди първата доставка учените в Лос Аламос чакаха урана с нетърпение, тревога, надежда и отчаяние. Създаването на двете бомби — урановата и плутониевата — беше еднакво спешно и важно. По време на големите надежди и разочарования при изпълнението на плутониевата програма и особено докато се водеше суровата борба за овладяване на имплозията участниците в проекта „Манхатън“ се успокояваха, че поне със сигурност ще могат да разчитат на урановата бомба. Оръдейният метод, приложен при нея, независимо от някои трудности, не поставяше непреодолими препятствия. Големият въпрос винаги беше един и същ — кога и дали Оук Ридж ще произведе достатъчно уран–235.
Частите на бомбата бяха практически готови още през пролетта на 1945 г. Оръдейната цев се проектира и произведе във Флотската оръдейна фабрика във Вашингтон. Разработването и изпробването на комбинацията от оръдие и мишена се оказаха сложни и продължителни и се наложи голямо разрастване на персонала и оборудването на оръжейния отдел, поставен под ръководството на флотския капитан Уилям Парсънс, който още от май 1943 г. се беше установил за постоянно в Лос Аламос.
Дийк Парсънс очевидно беше най-подходящ от всички военни за тази работа. Възпитаник на „Анаполис“, той бе работил върху такива важни флотски проекти като радара и дистанционния взривател. От 1942 г. бе специален помощник на директора на OSRD Ваневар Буш, който препоръча по-късно енергичния флотски капитан на генерал Гроувс. Адмирал Пърнъл също много настоятелно подкрепи препоръката. Красив, 41-годишен, с леко оплешивяване, сериозни очи и волева уста, Парсънс беше дисциплиниран и много вдъхновен офицер с голям опит в оръжейното дело, но добре познаваше и модерната физика. Гроувс веднага го хареса. „Парсънс е човекът, който ни трябва“ — писа той на Опенхаймер веднага след срещата си с капитана. След няколко дни директорът на лабораторията в Лос Аламос също се срещна с Парсънс във Вашингтон и горещо одобри направения избор.