В Лос Аламос Парсънс се чувстваше като у дома си. Въпреки че бе родом от Еванстън, Илинойс, той прекарал голяма част от детство то си във Форт Съмнър, Ню Мексико, заедно със своя баща, който бил известен адвокат там. Единствен военен между ръководителите на отдели в лабораторията, Парсънс въпреки това успя да спечели уважението и приятелството на учените. Беше любезен, но никога фамилиарен, енергичен, но едновременно спокоен и въздържан. На работа се явяваше с униформа, но не ръководеше своя отдел по военните правила. Все пак неговата точност, резервираност и взискателност понякога притесняваха цивилните му подчинени. Учените в Лос Аламос го обичаха повече от генерал Гроувс, а поради високия си военен чин той бе много полезен за тях — можеше да каже на генерала от какво се нуждае лабораторията и на неговите искания Гроувс вярваше повече, отколкото на претенциите на учените. Гроувс често подлагаше на проверка различни заявки на учените за допълнителни средства, лабораторна площ или материали — когато обаче подобни заявки бяха подкрепени от Парсънс, той знаеше, че може да им се довери. Това не означаваше, че по всички научни въпроси генералът се солидаризираше с Парсънс. В един случай например генералът направи много точен избор, като отхвърли напълно оправданите от военна гледна точка възражения на Парсънс срещу имплозията и даде зелена светлина на доста съмнителния проект. Независимо от мнението му за много учени Гроувс имаше остър нюх за откриване на доброто решение при научни спорове.
Извън физиката и металургията на урана, създаването на „Литъл Бой“ („Малко момче“) — урановата бомба — бе изцяло от компетентността на отдела на капитан Парсънс. Оръдейната цев, която се използваше в бомбата, трябваше да бъде възможно най-къса и лека, за да се помести в самолетна бомба, и едновременно с това да има голяма начална скорост на снаряда, за да се намали вероятността за преждевременно избухване на урановия заряд49. Стандартните оръдейни стволове с начална скорост около 900 метра в секунда не бяха достатъчно „бързи“ и този недостатък трябваше да се преодолее. Все пак донякъде беше утешително, че от оръдието се искаше да „гръмне“ само веднъж — издръжливостта изобщо нямаше значение.
Проучваха се различни модели и първите цеви бяха поръчани във Флотската оръдейна фабрика още през септември 1943 г. Докато чакаха да ги доставят, Парсънс разгъна широка подготовка за първите изпитания. Наеха още експерти, изградиха нови инсталации и усъвършенстваха познатите методи. Строителството на изпитателния полигон в ранчото Анкор продължи от юни до септември 1943 г. Освен обичайните фундаменти за оръдията, пясъчните торби и обезопасени складове за снаряди, бяха взети и допълнителни мерки за сигурност, които се налагаха от особения характер на изпитанията.
От септември 1943 г. до март следващата година опитните стрелби се извършваха със стандартните 3„/50 флотски противовъздушни оръдия. Това позволи да се подобрят регистриращите уреди и да се разработят нови фотографски, хронографски и други методи. От месец март под надзора на заместника на Парсънс — Едуин Макмилън, започнаха пробите с новите цеви и към юли успяха да уточнят всички параметри на проекта. През това време физиците напреднаха в опознаването на свойствата на урана, което също улесни проектирането.
Реорганизацията в Лос Аламос през август 1944 г. натовари Парсънс да превърне в боеспособни оръжия и двете средства — урановото и плутониевото. Под негово ръководство комодорът Франсис Бърч, бивш харвардски професор, станал морски офицер, пое разработването на урановото оръжие. Преди да пристигнат готовите цеви за урановата бомба през октомври 1944 г., Бърч се зае да разработи мишените — онази част от урановата маса, към която се изстрелва снарядът. Използваха обикновен уран вместо уран–235 и цял месец изпитваха умалени мишени с помощта на оръдия 3“/50 и 20 милиметра тип „Хиспано“.
Първите изпитания в реални мащаби започнаха през декември. Мишените бяха поставени в специални рамки, направени от толкова здрава стомана, че можеха да се използват по няколко пъти50. Окончателният вариант на оръдието изглеждаше съвсем необичайно — то бе изработено от специална стомана, тежеше около половин тон, бе дълго едва 1,8 метра и имаше резба на дулото. На 1 януари 1945 г. комодорът Бърч докладва на ръководителите на лабораторията докъде е стигнала разработката на двата алтернативни варианта на оръдието. Той настоя да се приеме един от тях, и то без отлагане, ако искат бомбата да бъде готова до лятото. За да може да стане това, налагаше се съвсем прецизно да се определи размерът на критичната маса51. За щастие, предварителните оценки се оказаха доста точни и още през февруари стана възможно от двата модела да се избере окончателно по-лекият вариант. От съображения за секретност изработването на оръдието бе възложено на три независими един от друг заводи — Флотската оръдейна фабрика направи цевта и затвора, рамката на мишената бе произведена във Флотския арсенал в Сентър Лайн, Мичиган, а опашната част на бомбата изработи компанията „Експърт Туул анд Дай“ от Детройт. Един екземпляр от комплектованото оръдие с мишена сглобиха и изпитаха успешно в Лос Аламос. Окончателният монтаж се извърши във Вендовър Фийлд, Юта, където се намираше тренировъчната база на екипажите на новообразуваната 509-а сборна група, чиито самолети B–29 трябваше да хвърляш бомбата. От тази база извършиха 32 успешни тренировъчни полета с модели на бомбата.
49
При „оръдейния метод“ една субкритична маса уран–235 (снаряд) се изстрелва по дължината на оръдейната цев към друга субкритична маса (мишена), поставена на края на дулото. Когато снарядът и мишената се сблъскат, достига се до критична маса и настъпва експлозия.
Ако снарядът не се движи достатъчно бързо, неутроните, които той излъчва, ще започнат да взаимодействат с мишената, преди да се осъществи контакт между двете части и да се достигне критичната маса. В такъв случай ще настъпи преждевременна детонация.
50
Рамката на мишената, която бе използвана за бомбата над Хирошима, е участвала преди това в четири опита в ранчото Анкор.
51
Обстоятелството, че програмата се развива бързо, преди още да се знае какъв точно размер трябва да имат урановият снаряд и мишената, е характерно за проекта „Манхатън“.