Съставните части на „Литъл Бой“ — оръдието, снарядът и мишената — бяха готови. Ако теорията беше правилна и извършените опити — показателни, би трябвало бомбата да избухне. За разлика от плутониевата програма, тук не се предвиждаше предварително изпитване на готовото оръжие, защото нямаше достатъчно уран за две бомби. Производството на уран–235 в Оук Ридж вървеше бавно и първата бомба, която можеше успешно да се сглоби, трябваше да се използва направо за бойна задача. Нямаше време за пробна експлозия, ако искаха да използват „Литъл Бой“ още през август.
Един затворен черен камион, ескортиран от седем коли, пълни с въоръжена до зъби охрана, напусна Лос Аламос на 14 юли 1945 г. по посока на Албукерк. Камионът носеше повечето съставни части на бомбата, опаковани в 5-метров дървен сандък, и един оловен цилиндър с диаметър 45 см, в който се намираше урановият снаряд. Оловната тръба беше дълга едва 60 см, но мъжете успяха да я натоварят с много големи усилия. Майор Робърт Фърман от службата на генерал Гроувс и военният радиолог от болницата в Лос Аламос капитан Джеймс Нолън имаха заповед да придружат уникалния товар по целия път до тихоокеанския остров Тиниан, където чакаха бомбардировачите B–29 на 509-а сборна група, готови за полет към Япония. Останалата част от уран–235 трябваше да пътува по-късно дотам по въздуха.
Самолет на ВВС пренесе Фърман и Нолън заедно с по-голямата част от урана от Албукерк до базата Хамилтън Фийлд край Сан Франциско. Оттам товарът беше ескортиран с охрана до флотските докове Хънтърс Пойнт, където заключиха оловния цилиндър в кабинета на командващия доковете и поставиха моряк на пост пред вратата. Преди зазоряване на 16 юли Фърман и Нолън, облечени в униформи на офицери от армейската артилерия, за да не привличат внимание, се качиха на борда на тежкия крайцер „Индианаполис“. След тях едва кретаха двама моряци, носещи тежкия оловен цилиндър. Миг след това един кран натовари на борда на кораба големия дървен сандък с частите. Моряците от екипажа наблюдаваха сцената с любопитство, възбудено допълнително от необичайните мерки за сигурност. Оловният цилиндър беше прикрепен с болтове към пода на кабината на Нолън и Фърман, а един от тях винаги оставаше край него, когато другият излизаше на палубата.
„Индианаполис“ отплува незабавно за Хавай и Тиниан. Още първия ден от пътуването членовете на екипажа започнаха да задават много въпроси за съдържанието на тайнствения сандък, но Нолън и Фърман даваха неясни отговори. Най-изненадани бяха артилерийските офицери на борда — след като размениха с новодошлите няколко думи на флотски артилерийски жаргон, бързо откриха пълното невежество на гостите в тази област. Дори капитанът на „Индианаполис“ не знаеше какво представлява товарът на кораба му, освен че е изключително важен. Заповедта беше ясна — в случай че корабът потъне, на всяка цена и с всички средства оловният цилиндър трябва да се спаси. Той трябваше да получи място още в първата лодка или сал, преди който и да е член на екипажа.
52.
Започна да вали точно когато колата на Гроувс пристигна в лагера „Тринити“ в събота следобед на 15 юли 1945 г. Небето над пустинята притъмня и бързо се смрачи. В далечината проблясваха светкавици. Генералът пътуваше заедно с Ваневар Буш и Джеймс Конант, двамата най-висши цивилни чиновници в ръководството на атомния проект на САЩ още от самото начало.
В дните преди опита, докато с нетърпение очакваха вест от Опенхаймер, тримата обиколиха различните обекти на проекта „Манхатън“ по Западното крайбрежие. Най-сетне пристигна съобщение от Опенхаймер, че нулевият час е определен за понеделник сутринта, 16 юли, и те излетяха от Бъркли за Албукерк с единствено, предварително запланувано кацане в Пасадена. При снижаването към летището в Пасадена едва не загинаха, защото пилотът почти обръсна високоволтовите проводници и доста грубо приземи самолета на пистата. На летището в Албукерк ги чакаше кола и по целия път към Лос Аламос и тримата си мислеха едно и също нещо — най-сетне, след тригодишни усилия и невероятни постижения в науката, промишлеността, строителството и военното дело, настъпваше моментът да се видят резултатите от това колосално начинание. Когато колата навлезе в лагера „Тринити“, те зърнаха за миг високата кула, на чийто връх чакаше бомбата.