В базовия лагер Опенхаймер докладва на тримата посетители. Всичко беше подготвено за опита. Ферми, Бете и повечето от останалите светила от Лос Аламос вече се бяха присъединили към учените, непосредствено ангажирани с опитната експлозия. След като последният автобус пристигна от Лос Аламос, изпратиха специална кола в Албукерк да доведе Ърнст Лорънс, английския учен сър Джеймс Чадуик и видния научен журналист от „Ню Йорк Таймс“ Уилям Лорънс, който тайно беше упълномощен от проекта „Манхатън“ да бъде единственият вестникар, наблюдаващ изпитанието на атомната бомба.
Трите най-близки наблюдателни бункера се намираха на повече от 8 км от кулата с бомбата — на юг, на запад и на север от нея. Базовият лагер, откъдето опитът можеше да се наблюдава на открито, беше отдалечен на 16 км от кулата. Поради големите разстояния всички наблюдателни пунктове имаха радиовръзка с командната станция — бункер S–10 000.
Още с пристигането си Гроувс усети невероятната възбуда, която се чувстваше навсякъде. Всички бяха уморени до смърт, но с приближаването на нулевия час напрежението непрекъснато нарастваше. Гроувс се тревожеше особено за Опенхаймер, който изглеждаше на края на силите си. Той искаше директорът на лабораторията да бъде съвсем спокоен, когато дойде часът да взема важни решения. Около него се въртяха прекалено много възбудени хора, които непрекъснато му даваха съвети. Ферми също притесняваше генерала, защото непрекъснато се ловеше на бас с колегите си дали бомбата ще възпламени земната атмосфера и дали ще бъде разрушено само Ню Мексико или целият свят. Ученият освен това твърдеше, че дори бомбата да не избухне, това също би бил много ценен резултат, защото ще докаже, че атомна експлозия е невъзможна. Гроувс все пак разбираше, че по този начин италианецът се опитва да успокои своите колеги — самият Ферми изглеждаше уверен и видимо не вярваше много на собствените си пророчества.
Най-големите тревоги създаваше времето. Опасяваха се, че при дъжд или вятър радиоактивното замърсяване може да засегне околността и населените места. Към края на деня повечето учени настояваха пред Опенхаймер да отложи опита с 24 часа. За да го измъкне от тази превъзбудена атмосфера, Гроувс го покани в базата на лагера да обсъдят въпроса на спокойствие. Консултираха се с метеоролога, но без особен резултат — дългосрочните прогнози, които напоследък бяха доста точни, сега не казваха нищо определено за следващите 12 часа.
Всяко отлагане криеше многобройни рискове. Стоманената кула стърчеше като гръмоотвод в средата на пустинята, а гръмотевичната буря наближаваше с всеки изминат час. Кабелите и жиците, изложени продължително на влагата, можеха да дадат къси съединения и да възникне пожар. Не се изключваше и възможността за саботаж. Бейнбридж, който отговаряше за опита, докладва, че хората му са пределно изтощени. Ако трябва да се повторят отново всички процедури и проверки поради отлагане на опита, мнозина сигурно ще припаднат от умора. Гроувс имаше още една причина да се притеснява, но не можеше да я сподели с никого. По същото това време в Потсдам президентът Труман и секретарят Стимсън с нетърпение чакаха вест от Аламогордо преди срещата със Сталин и Чърчил, на която съюзниците да съгласуват ултиматум за Япония.
Опенхаймер и Гроувс бяха принудени сами да направят прогноза за времето. Привечер те решиха да не отлагат опита за повече от няколко часа. Уговориха да се срещнат отново в 1 ч след полунощ, за да преценят положението. Генералът се опита да накара Опенхаймер да поспи малко, но ученият не го послуша. Самият Гроувс се отправи направо към леглото, приготвено в палатката, която той делеше с Буш и Конант. Само след няколко минути човекът, който носеше най-голямата отговорност за проекта „Манхатън“, спеше най-спокойно, без да се притеснява от заобикалящото го напрежение. Силен вятър задуха от пустинята и въжетата на палатката се заудряха шумно в нея. Буш и Конант се въртяха безпомощно в леглата си и не можеха да проумеят как Гроувс може да спи в такъв момент.