— Десет секунди — кънтеше гласът на Алисън в пълната тишина. — Девет, осем, седем,…
Всички затвориха очи и скриха лицата си с ръце. В 5,29 Алисън извика:
— Сега!
Яркият блясък почти ослепи всички, въпреки затворените им очи. Той не подлежеше на описание поради пълната невъзможност да се сравни с нещо, видяно дотогава. За кратко време районът с радиус 32 км като че ли беше осветен от много обедни слънца. Светлината бе видяна в Албукерк, Санта Фе, Ел Пасо и други пунктове, отдалечени чак на 290 км от мястото на експлозията. Както писа по-късно бригадният генерал Фарел на военния секретар, гледката беше „невиждана, великолепна, красива, изумителна и ужасяваща“. В доклада на Фарел, написан на другия ден след експлозията, нямаше нищо от традиционния формален стил на военните донесения:
Никога досега човек не е създавал явление с подобна страхотна мощ. Светлината не подлежи на описание. Всичко наоколо бе озарено от обгарящ блясък, по-силен от светлината на обедното слънце. Тя беше златиста, пурпурна, виолетова, сива и синкава. Всеки връх, всяка долчинка и падина бяха така ярко и красиво осветени, че не може да се опише, а трябва да се види, за да може човек да си го представи. Това е красотата, за която великите поети само са мечтали, без да могат да я изобразят. Тридесет секунди след експлозията бурният порив на въздушната вълна се стовари върху хората, последван от силен, продължителен и ужасяващ рев, който предричаше сякаш второто пришествие и ни накара да се почувстваме жалки и нищожни богохулци, дръзнали да си играят със сили, подвластни само на Всевишния. Думите са слаби и несъвършени средства, за да се разкаже на тези, които не са присъствали, за всичките физически, умствени и психологични въздействия на експлозията. Само свидетелите могат да го разберат.
Специалният пратеник на „Ню Йорк Таймс“ Уилям Лорънс писа:
Това беше тържествен финал на могъща симфония на елементите — омайващ и ужасяващ, ободряващ и смазващ, зловещ, застрашителен, пълен с големи обещания и вещаещ големи нещастия… В този момент вечността спря, времето замря и пространството се сви в една точка. Сякаш небесата се отвориха, а земята се разцепи. Чувствахме, че сме допуснати да наблюдаваме Сътворението на вселената — като че ли пред очите ни бог изрече: „Да бъде светлина!“
Непосредствено до Лорънс в наблюдателницата на 32-я км се намираше Файнман, който — напълно типично за него — пренебрегна инструкциите. Без тъмните очила, той се разположи зад стъклото на една кола, докато останалите от групата трескаво се опитваха да установят радиовръзка с централния контролен пост. Но там бяха толкова заети, че напълно забравиха за наблюдателите. Напрежението се покачваше и всички започнаха да наместват тъмните стъкла. „Да вървят по дяволите — мърмореше Файнман. — На 32 км разстояние светлината не може да е толкова ярка!“
Но този път грешеше. Невероятната бяла светкавица, която освети пустинята, го ослепи за миг и той бе принуден да обърне глава от болка. Въпреки че очите му вече бяха затворени, пред тях премина картината на експлозията, оцветена в пурпур. Когато след секунди той отвори очи, ослепяващата бяла светлина започна да пожълтява и вълна от кипящи облаци се издигаше към небето. Във въздуха се появи ярка и пламтяща оранжева топка, която озари облаците със странен виолетов отблясък. Не се чуваше никакъв звук. Целият спектакъл преминаваше при тайнствена тишина.
Всичко продължи почти минута и половина — невероятно дълго време, през което никой не помръдна и не продума. После изведнъж върху тях се стовари остър и силен трясък, който разкъса небесата като артилерийски бараж от хиляди оръдия, последван от търкалящия се звук на гръмотевицата.
Това стана толкова късно след избухването на светлината, че изненаданият Лорънс попита Файнман. „Какво е пък това? — след което сам си отговори: — Да, разбира се, бомбата, която току-що видяхме…“ Файнман също беше потресен, като съобрази, че звукът се стовари върху тях с такава сила, след като е пътувал в пространството минута и половина.
Звукът от експлозията освободи опънатите нерви.
— Стана! — викаха и скачаха от радост хората.
Само Боб Уилсън остана на мястото си, тъжен и мълчалив.
— Господи, какво сме направили! — прошепна той, когато Файнман се втурна да го поздравява.
— Ти да не си луд, какво ти става? — развика се Файнман от изненада. — И тъкмо ти! Не помниш ли, че ти беше този, който ме нави да участвам в тази работа?53
След като проследи експлозията от базовата наблюдателница, Енрико Ферми си записа:
53
В началото както Файнман, така и много от тържествуващите му колеги нямаха никакви угризения за това, което са успели да създадат. Когато в онази сутрин светлината се появи за втори път, те се чувстваха много горди и страшно успокоени, че тригодишните им усилия не са отишли напразно.