Първото ми впечатление от експлозията беше изключително силен светлинен блясък, последван от чувство на топлина по всички незащитени части на тялото. Въпреки че не гледах в посока на обекта, стори ми се, че цялата околност се освети по-силно, отколкото посред бял ден. След това погледнах към мястото през тъмното стъкло и можах да различа някакъв конгломерат от пламъци, издигащи се бързо нагоре. След няколко секунди те загубиха своята яркост и се превърнаха в огромна колона от дим, подобна на гигантска гъба, която се издигна бързо над облаците, на височина около 10 000 метра. Достигнал максималната си височина, пушекът застина така за известно време, след което бавно започна да се разсейва от вятъра.
Дори в такъв драматичен исторически момент ученият Ферми не пропусна възможността да извърши един експеримент. Секунди след експлозията и малко преди въздушната вълна да достигне до него, той пусна шепа книжни парченца от височина приблизително 1,8 метра. Тъй като беше съвсем тихо, той се опита да изчисли силата на въздушната вълна, която отнесе хартийките на разстояние около 220 метра. Ферми пресметна бързо наум и обяви: „Това отговаря на взривна вълна от 10 000 тона ТНТ.“
Седнали на земята, Гроувс, Буш и Конант си стиснаха мълчаливо ръцете, докато наблюдаваха ужасяващата огнена топка. В контролния бункер лицето на Опенхаймер се освободи от напрежението, когато Кистяковски го прегърна въодушевено и извика:
— Опи, дължиш ми десет долара!
Той бе заложил пълната си заплата срещу десет долара, че опитът ще бъде сполучлив. В целия лагер „Тринити“ учени, офицери и техници ентусиазирано се поздравяваха взаимно. „Фат Ман“ избухна — проектът „Манхатън“ беше успешен.
Светът все още не го знаеше. От въздушната база Аламогордо публикуваха предварително приготвено съобщение54, което гласеше:
Аламогордо, 16 юли. — Командващият военновъздушната база Аламогордо заявява:
В базата бяха получени няколко запитвания относно силна експлозия в района тази сутрин.
Станала е експлозия в отдалечен склад за муниции и пиротехника.
Няма убити и ранени, а материалните щети извън склада са незначителни.
Климатичните условия могат да повлияят върху разпространението на отровни газове от експлозията и армията ще предприеме евакуация на малка част от цивилното население в околността.
Във Вашингтон Джийн О’Лири получи телефонното съобщение от Гроувс в 7,30 сутринта. Той използваше специален код, уговорен с нея преди заминаването му. Щом разчете съобщението, тя се втурна към Джордж Харисън — специален помощник на военния министър Стимсън, прикрепен към Гроувс. Заедно с него приготвиха съобщение, което веднага изпратиха в Потсдам:
Операцията извършена тази сутрин. Диагнозата все още неокончателна, но резултатите задоволителни, надминават очакванията. Следва комюнике, тъй като интересът към събитието е голям. Доктор Гроувс много доволен. Връща се утре. Ще ви държим в течение.
На следния ден Гроувс се върна във Вашингтон и към Потсдам полетя ново съобщение:
Докторът току-що се върна. Пълен с ентусиазъм. Сигурен, че малкото момче ще бъде същият здравеняк като големия си брат. Блясъкът в очите му се вижда чак в Хайхолд55, а крясъците му се чуват дори в моята ферма.
След това генерал Гроувс и бригаден генерал Фарел седнаха да пишат подробен доклад до секретаря Стимсън. Той беше толкова секретен, че позволиха само на мисис О’Лири и на още една машинописка да го препишат. Приключиха едва в два часа сутринта. „В 5,30 на 16 юли 1945 г.“, започваше докладът, „в един изолиран район на военновъздушната база Аламогордо, Ню Мексико, бе извършен първият пълномащабен тест на атомна бомба от имплозивен тип. Това беше първата атомна експлозия в световната история. Каква експлозия!…“
53.
Пети август 1945 г. беше неделя, но Лесли Гроувс от сутринта се намираше в кабинета си. Предишния ден той получи съобщението, което очакваше вече пети ден. Неговият пълномощник в Тиниан, бригаден генерал Фарел, му съобщаваше, че най-сетне прогнозата за времето е добра, урановата бомба е в пълна изправност и бомбардировачът B–29 се готви да излети на следващия ден.
Крайцерът „Индианаполис“, натоварен с повечето части на „Литъл Бой“, акостира в Тиниан на 26 юли56. Няколко дни след това на борда на един транспортен самолет С–54 пристигна и останалото количество уран–235 от Албукерк. Капитан Парсънс, натоварен от Гроувс да участва в първата бомбардировка над Япония като оръжейник, чакаше в Тиниан заедно с пилота, полковник Пол Тибетс, и екипажа на бомбардировача „Енола Гей“. Освен тях, на тихоокеанския остров се намираха и учените от Лос Аламос, които щяха да сглобят бомбата, цялата сборна 509-а група, а също и представители на проекта „Манхатън“. „Литъл Бой“ беше готов вече почти от цяла седмица и всички чакаха само да се оправи времето, за да го пуснат над Япония.
54
За всеки случай бяха приготвени и други комюникета. В едно от тях се говореше за „странната гибел на много видни физици, жертва на непредвидена експлозия в Ню Мексико“.
56
Четири дни след изпълнението на транспортната си задача крайцерът, който се движел от Гуам към Филипините, бе потопен от японска подводница. Осемстотин осемдесет и шест души загинаха или изчезнаха, спасени бяха само 316, до един ранени. Това е едно от най-трагичните поражения в американската морска история.