Стефан Груев
1.
Възпълният и припрян на вид бригаден генерал премина бързо през залата на вашингтонската гара „Юниън Стейшън“ и се втурна към перона само пет минути преди тръгването на нощния влак за Чикаго. По петите му подтичваше млада синеока жена с куфарче в ръка. Мри качването си във вагона генералът неохотно даде куфара си на носача, но продължи да стиска здраво дебелата картонена папка, докато го следваше по коридора.
Той влезе в купето, последван от младата жена, затвори вратата и й даде знак с глава да седне. Тя веднага отвори куфарчето си, извади стенографския си бележник и започна да пише под бързата диктовка на генерала. Петдесет минути по-късно, когато влакът навлизаше в балтиморската гара, тя затвори бележника си, кимна на генерала, напусна купето и слезе от влака. Пресече перона и се качи на обратния влак за Вашингтон, както беше правила много пъти преди това. Нейният шеф не губеше и секунда време дори когато пътуваше.
След като секретарката му излезе, генералът заключи вратата на купето. „Ключалката не изглежда много сигурна — помисли си той, — но ще свърши работа.“ Ако някой се опита да я разбие, шумът сигурно ще го събуди. Седна и зачака нетърпеливо тръгването на влака. Генералът беше едър четиридесетгодишен мъж с гъста, кестенява коса и късо подстригани мустаци. Начеваща пълнота изпъваше стегнатата му униформа. Лицето му беше бузесто, но сините пронизващи очи му придаваха решителен и енергичен израз.
След като влакът излезе от гарата, генералът отвори куфара си, бързо смени военната униформа с тъмен цивилен костюм и пъхна в джоба на панталона си малък автоматичен „Колт“ калибър 32. Взе кафявата папка и се запъти към вагон-ресторанта.
Стюардът му посочи единственото незаето място до един полковник в армейска униформа. Генералът седна върху папката и се направи, че проучва с интерес листа с менюто. Като вдигна очи, видя, че полковникът се е загледал в пръстена му от „Уест Пойнт“.
— И вие сте завършил „Уест Пойнт“, нали? — подкачи го полковникът.
— Да, така е.
Полковникът разглеждаше с любопитство цивилния му костюм.
— Предполагам, че сте напуснал армията? — попита той.
По време на война — а това беше краят на 1942, когато САЩ се биеха едновременно на два отдалечени фронта — се искаше специално разрешение, за да може офицер да носи цивилни дрехи.
Едрият мъж се поколеба за миг и каза:
— Не, все още съм в армията. Забравете, че сте виждали офицер в цивилни дрехи — имам разрешение.
Полковникът разбра веднага и по време на вечерята избягваше дискретно всякакви лични въпроси. Разговорът им се ограничи само върху непрофесионални теми.
След като си плати сметката, цивилният генерал кимна, грабна папката си и се върна в купето, като заключи след себе си. Петнадесет минути по-късно на вратата се почука. Генералът стана и извади пистолета от джоба си.
— Кой е?
— Полковник Никълс, сър.
Генералът отключи вратата и в купето влезе строен, около тридесетгодишен мъж с очила, облечен също цивилно. Двамата отвориха папката и дълго през нощта обсъждаха сложните чертежи и формули от доклада в нея.
Доста след полунощ на младшия офицер бе разрешено да се оттегли в своето купе и да спи. Генералът остана буден още малко да проучва доклада и да си води бележки. След това с неудоволствие прибра документите в папката и се приготви да си ляга. Преди да загаси лампата, той отново провери ключалката, пъхна папката под дюшека и постави пистолета си до възглавницата, за да му бъде подръка.
Бригадният генерал Лесли Гроувс, току-що назначен за ръководител на най-секретния военен проект на страната, не беше човек, който пренебрегва сигурността.
Само преди няколко седмици, сутринта на 17 септември, полковникът от строителните войски Гроувс беше в прекрасно настроение, когато влезе в помещенията на една от комисиите на Конгреса. Като заместник-началник на строителството в армията той трябваше да изкаже становището си по новия закон за военното жилищно строителство. Възпитано, но без излишна почтителност той направи анализ на близо 600-милионните месечни разходи, извършени от армията за строителство. Никой от слушателите му не допускаше, че мислите на полковника са много далеч от темата, по която говори, и че той с нетърпение очаква края на заседанието.
От предишния ден Гроувс имаше чувството, че му предстои нов и вълнуващ завой в кариерата. Като военен инженер той никога не бе командвал бойна част и това много го огорчаваше. Беше завършил академията „Уест Пойнт“ (четвърти по успех в класа) твърде късно, за да може да вземе участие в сраженията във Франция през 1918 г. В продължение на двадесет и две години беше напредвал бавно в йерархията, служейки на различни постове в строителството, военните училища и Генералния щаб. Току-що му предложиха бойно задгранично назначение. Оставаше само да получи формалното съгласие на своя пряк началник, командващия Интендантската служба на армията генерал-майор Бреън Съмървил.