Гроувс срещна генерала веднага щом излезе от комисията.
— Генерале, предлагат ми задгранично назначение — възбудено му каза той. — Надявам се, че нямате нищо против да ме освободите от досегашната ми работа.
Вежливият и енергичен южняк Съмървил отсече твърдо:
— Съжалявам, Гроувс, не може. Вие не можете да напуснете Вашингтон.
Неприятно изненадан, полковникът направи усилие да скрие разочарованието си. Не беше честно да му отказват след толкова дълга и скучна служба в строителството.
Съмървил дръпна настрана Гроувс и тихо му каза:
— Военният министър има предвид за вас много важно назначение. То е одобрено от самия президент.
— Къде?
— Тук, във Вашингтон.
— Генерале, не искам да стоя във Вашингтон.
— Слушайте, Гроувс. Ако изпълните добре тази задача, ще спечелите цялата война! Вие сте единственият, който може да се справи. Генерал Стайър ще ви инструктира.
Гроувс се втурна веднага към канцеларията на Стайър. Популярният и много експедитивен генерал-майор Вилхелм Стайър, началник-щаб на Съмървил, не обърна внимание на протестите му.
— Вие сте избран за ръководител на най-важната служба в армията проекта „Манхатън“ — каза той. — Това е една изключително трудна задача — създаване на атомна бомба с невероятна експлозивна мощ. Една-единствена малка бомба ще има силата на двадесет хиляди тона ТНТ1. Представяте ли си? Приемате службата от полковник Маршал и оглавявате проекта.
Гроувс започна отново да протестира, изтъквайки всички възможни причини.
— Гроувс — прекъсна го Стайър, — вие сте избран лично от военния министър с одобрението на президента. Проектът е в напреднала фаза и изследователската работа е приключена. Вашата задача е да дадете завършена форма на предварителните проекти, да построите няколко завода и да започнете производството. Ако успеете, ще спечелим войната.
Като офицер Гроувс беше длъжен да приеме назначението, но си остана доста скептичен за цялото начинание. Той нямаше представа колко е напреднала научната разработка на проекта, нито дали е започнало предварителното инженерно проектиране. За щастие той не знаеше колко прекален е оптимизмът на Стайър. В действителност всичко беше неясно и шансовете за неуспех бяха твърде големи.
2.
Гроувс си тръгна в мрачно настроение от генерал Стайър и се върна в кабинета си в новото здание на Военния департамент. Беше дълбоко разочарован. Мечтата му да получи бойно назначение беше рухнала отново, този път вероятно завинаги. Новата задача, която му възлагаха толкова неочаквано, щеше да го прикове окончателно към Вашингтон. Съмървил и Стайър казваха, че задачата била изключително важна. Досега като заместник-началник на армейските строежи той контролираше строителство на стойност 600 милиона месечно, а новият проект вероятно ще струва общо едва 100 милиона. Това не приличаше на повишение.
Само час след като му бе възложено управлението на атомния проект Гроувс потисна разочарованието си и се захвана за работа. Той мразеше всякакви отлагания и нямаше намерение да губи нито час. Обади се на подполковник Кенет Никълс, заместник-началник на отдел „Манхатън“, и поиска информация за проекта. Това, което чу от него, беше едновременно фантастично и объркващо.
След първото разпадане на уранов атом, извършено в Германия през 1938 г., стана ясно, че може да се създаде бомба с невероятна разрушителна сила, стига да се произведе достатъчно разпадащ се материал. Това може да бъде редкият изотоп на урана U–235 или новооткритият елемент плутоний, за когото знаеха само в САЩ и Великобритания. Пречистването на тези елементи беше изключително трудно, почти невъзможно. На теория учени от САЩ и Великобритания бяха създали няколко метода за пречистване, но нито един от тях още не бе изпитан практически.
Дълбоко засекретените изследвания в лабораториите, които се занимаваха с методите за получаване на разпадащи се елементи, се ръководеха от Службата за научни изследвания и развитие (OSRD), начело на която стоеше ръководителят на института „Карнеги“ във Вашингтон доктор Ваневар Буш. В началото на 1942 г. по препоръка на Атомния комитет (S–1) към OSRD Буш докладва на президента Рузвелт, че производството на двата разпадащи се елемента — уран–235 и плутоний — е възможно, нещо, което доскоро изглеждаше научнофантастична мечта.