През 1940 г. Конант се присъединява към Изследователския комитет по националната отбрана, а следващата година наследява председателското му място от Ваневар Буш. Той става също така и член на комисията, изпратена от Рузвелт през 1941 г. във Великобритания за обмен на научна информация, приложима за нуждите на отбраната. Когато комитетът S–1 поема разработването на проекта за атомната бомба, Буш предлага на Конант да го оглави.
През май 1942 г. всички членове на комитета S–1 се бяха събрали в кабинета на Конант във Вашингтон, за да решат кой от методите за производство на разпадащ се материал трябва да бъде развиван по-нататък. Освен Конант, в комитета влизаха и трима Нобелови лауреати — професорите Ърнст Лорънс, Артър Холи Комптън и Харолд Юри, доктор Лайман Бригс, директор на Националното бюро по стандартите, и Еджър Мърфри от „Стандарт Ойл“. Дискусиите продължиха цял ден, при което ръководителите на петте програми3 разпалено защитаваха своите проекти. Не се стигна до никакво окончателно решение. Очевидно беше, че шансовете за успех или, по-точно, вероятностите за неуспех, са напълно еднакви и при петте процеса4.
Непривикнали да вземат решения, които могат пряко да засегнат индустриалната и икономическата мощ на страната, учените си даваха сметка за огромната отговорност да излязат с конкретна препоръка към президента. Напрежението бе огромно.
— Германците вероятно са много пред нас — отбеляза Артър Комптън. — Те започнаха да изпълняват енергично програмата си още през 1939 г., докато ние ги последвахме едва през 1941 г.
Конант добави:
— Ако новото оръжие е призвано да изиграе решителна роля в тази война, то бързината е решаваща. Три месеца закъснение могат да са фатални.
Тогава учените изоставиха обичайния си логичен подход за оценка на качествата на методите. Проблемът не беше вече кой от тях е най-добрият, а кой е най-бърз. За нещастие това също не можеше да се предвиди, а и нямаше време за поправяне на допусната грешка. Комитетът S–1 тогава взе едно от най-смелите решения през цялата война. Тъй като не можеше да се избере един от предлаганите методи, решиха да опитат едновременно всичките. Тази препоръка означаваше построяването на пет мащабни инсталации от тип, напълно непознат дотогава, а машините и технологичните процеси трябваше да бъдат изобретени и развити в „движение“, по време на строежа на инсталациите. Трябваше да се създадат принципно нови индустрии и да се предприеме огромна научна и технологична авантюра с непредвидими последици за нацията.
Дръзките препоръки на комитета S–1 бяха одобрени от Буш, който написа доклад до вицепрезидента Хенри Уолъс, военния министър Стимсън и началника на генералния щаб на армията генерал Джордж Маршал. Те одобриха доклада и го препратиха до Белия дом. Докладът бе върнат почти веднага. В един ъгъл беше отбелязано просто: ОК, ФДР (инициалите на Рузвелт).
След като Буш приключи инструктажа, Гроувс остана за известно време мълчалив. Той бе облекчен, че Буш не е обикновен „академичен“ учен. За разлика от много негови колеги, той изглеждаше човек на действието — решителен, уверен и авторитетен. „С него ще може да се работи“, помисли си Гроувс. Още нещо му направи впечатление. Той разбра, че Буш също като него беше син на свещеник и по същия начин се е посветил в служба на родината си. За разлика от много други интелектуалци, които Гроувс беше срещал, мършавият янки не се срамуваше от своя патриотизъм и се гордееше с американските нравствени ценности.
Това беше много важно качество за предстоящата задача, защото в целия проект „Манхатън“ имаше нещо типично американско. Те шиха да въведат радикално нови методи за решаване на научни и технологични проблеми с невиждан размах. Щеше да бъде извършен гигантски експеримент с мащабите на цял континент. Щеше да бъде демонстриран американският начин за разрешаване на най-големите проблеми на съвременната наука — никоя друга страна в света не притежаваше ресурсите и индустриалната мощ, необходими за подобно начинание.
Ако се съди по думите на Ваневар Буш, ръководителите на страната бяха твърдо решени да вървят напред, независимо колко големи са препятствията и рисковете. Такива приказки обичаше да слуша Гроувс.
3.
Осъзнал спешността на задачата си, Гроувс започна да взема решения и да изпраща поток от инструкции наляво и надясно, без да дочака официалното си назначение. Първата му грижа беше да осигури на проекта „Манхатън“ възможно най-високия приоритет.
3
Артър Комптън беше ръководител на плутониевата програма, която предвиждаше създаване на реактори с графит и тежка вода. Харолд Юри ръководеше газово-дифузионната програма за пречистване на уран. Ърнст Лорънс бе шеф на групата, която разработва електромагнитния процес. Еджър Мърфри беше натоварен с центрофужния метод.
4
Девет дни преди срещата Конант писа на Ваневар Буш: „И петте метода изискват построяването на скъпи пилотни инсталации през следващите шест месеца; за да се спечели време, строежът на производствените инсталации трябва да започне, преди да са готови пилотните. Ако се впуснем в подобно наполеоново начинание, ще са необходими поне 500 милиона долара и много машини. Всяко съкращение на тази сума ще означава или забавяне, или прекратяване на някой от проектите. И петте метода изглеждат днес еднакво обещаващи, но като се стигне до производство, разликите между тях ще се измерват вероятно със срокове от шест месеца до една година. Следователно, ако изоставим днес един, два или три метода, може да се окаже, че, без да подозираме, сме заложили на най-бавния кон.“