Защо — настояваше да узнае гласът по телефона — самолетът, чартиран да превози товар с висок приоритет на НОАА до лабораториите в Колорадо, е отлетял без да вземе товара?
Служителят по логистиката се обърна към компютъра си с възмутена въздишка и бързо набра няколко клавиша. Това трябваше да е полетът на „Скот еър“.
— Човекът ми се обади преди няколко часа — започна той — … и аз му разреших да вземе допълнително още два палета на НОАА.
— Да, но е оставил главния си товар, седмичния куриерски палет от Пунта Аренас, заради който сме го наели. Вече закъснявам с един час. Това нещо трябва да отлети. Накарай онзи кучи син да се върне тук! И, между другото, когато се свържеш… Кажи му, че спедиторът тук иска да си поговори с него. Изглежда е взел нечий чужд товар, хората направо са бесни и настояват да се върне.
Служителят по логистиката си извади нова дъвка и се опита да забрави огромното желание да запали забранената цигара, докато натискаше съответните клавиши, за да извади на компютъра флайтфон номера на „Скот еър“, след което вдигна слушалката.
„Скот еър“ 50 — във въздуха — 12:33 източно време
Скот Макей мълчаливо остави слушалката на флайтфона и се взря дълбоко отчаян през предното стъкло, без да забелязва как очертанията на Нови Орлеан преминават на около седем мили под носа на боинга. Усещаше обаче остро как всички погледи в кабината следят всеки негов жест.
Пилотирането на 727 щеше да му липсва.
Престани! — рече си на ум. Той не ни уволни. Просто ни навика.
— Командире, трябва да поговорим.
Женският глас на няколко сантиметра зад ухото му го сепна. Съзнанието му бе пропуснало присъствието на Линда Макой.
Скот се застави да отговори. Освободи колана си, но преди да се обърне към изследователката първо погледна втория си пилот.
— Една секунда — рече той. — Док, обади се на диспечера, моля, и поискай незабавно разрешение за завръщането ни в Маями.
Док веднага посегна към бутона на микрофона.
— Не! — излая Линда Макой буквално в ухото на Скот, а Док се обърна, повдигна вежда и се поколеба.
Скот я погледна през рамо и й даде знак да почака.
— Доктор Макой, една секунда. Ще ви обясня.
— Няма какво да ми обяснявате! Трябва да пристигна в Денвър. Вие няма да променяте курса.
— Аз… нямам друг избор. Трябва да поправим тази грешка, и то бързо.
— Командир Макей… — започна тя, но спря, пое дълбоко дъх и безуспешно се опита да срещне погледа му.
Неговият бе впит в уредите на таблото, а ръцете му бяха сключени, сякаш се стягаше, за да приеме онова, което тя щеше да каже.
— Слушайте, командире, като представител на вашия чартьор НОАА, изрично ви нареждам да не връщате този самолет обратно! Първо ме откарайте до Денвър. След това можете да се връщате в Маями или където си поискате.
Скот Макей въздъхна и погледна малката драскотина върху централния пулт, току зад панела на транспондера. Макой бе от онзи тип жени, които го възбуждаха и едновременно го разяряваха. Силна, но и женствена, с меко, овално лице, с удивително големи кафяви очи, с дълга до раменете черна коса, пригладена зад ушите. Дори и сивият гащеризон, който бе облякла, изглеждаше добре скроен и подчертаваше стегнатото й атлетично тяло. Беше усетил лекия лъх на парфюма й и това някак компенсираше неприятната мисъл за острия сблъсък на летището в Маями. Осъзна разочарован, че не е успял да я впечатли достатъчно, за да я накара да отстъпи.
А сега, разбира се, това наистина не го вълнуваше. Съществуваше само един човек, когото искаше да умилостиви, и той бе онзи служител от НОАА във Вашингтон, който отговаряше за договора им.
Обърна се още веднъж да я погледне, опитваше се да я възприема единствено като клиентка.