— Ами… — започна Скот, — просто ще трябва да го изнесем внимателно и да го качим първи в „кошницата“.
— Кошница ли? — попита Линда.
— Може и да е спасителна мрежа или каквото са ни приготвили там.
Той обрисува някои от спасителните средства, използвани от флота.
— Ако е това, което очаквам, просто се претъркулваш вътре и се отпускаш. Екипажът на коптера ще свърши останалото.
Линда гледаше през вратата към дъното на товарния отсек. Скот проследи погледа й към купчината изследователски материали от Антарктида, които с толкова труд преместиха и привързаха с осигурителни въжета.
— Съжалявам за оборудването и за резултатите от изследванията ти, Линда — рече тихо той. — Бих искал нещата да се бяха развили другояче.
— Няма нищо.
— Ще можеш ли да ги възстановиш, поне отчасти?
Тя кимна.
— Но първо трябва да оцелея след тази баня, нали?
Вивиан се наведе напред.
— Скот? — рече тя. — Какво ще изпитаме, когато се ударим о водата? Честно.
Той сви рамене.
— Мога само да предполагам. Досега не съм приводнявал самолет. Но ще спуснем клапите и колесниците, ще летим колкото е възможно по-бавно и ако направим всичко както трябва и извадим късмет, ще бъде като много тежко кацане, веднага след което през отворения люк ще нахлуе водопад. Вятърът е със скорост около шейсет мили в час, но не мога да кацна право срещу него, тъй че предполагам ще имаме насрещен вятър с около четирийсет мили в час, а ако мога да забавя самолета до сто мили в час, това ще означава, че ще срещнем водата с около шейсет или седемдесет мили в час. Поносимо е.
Док го погледна.
— Каза, че искаш да приводнявам със спуснати колесници?
Скот кимна.
— Знам какво пише в учебниците, Док, но ако колесниците първи заорат, ще намалим скоростта по-бързо и то преди фюзелажът да навлезе във водата.
— Но те могат и да ни преобърнат.
— Възможно е — кимна Скот. — Ала за мен този вариант е по-разумен. Не си ли съгласен?
— Никога не съм приводнявал — отвърна Док. — Най-малкото боинг. Мисля, че всички сега правим само предположения.
— Каза, че не разполагаме със спасителни салове, нали? — попита Вивиан.
Скот кимна и въздъхна.
— Аз… не очаквах полети над водни пространства, когато основавахме компанията. Спасителните салове са скъпи и доста тежки… — Гласът му стихна, удавен от притеснение.
— ФАА не ги изисква, Вивиан, дори и за членовете на екипажа — добави Док. — Освен ако няма да летиш дълго време над вода, което ние не планирахме да правим.
— Докато не се появих аз — произнесе мрачно Вивиан.
Док се обърна веднага към нея.
— Не исках да кажа такова нещо. В цялата тази работа ти си толкова жертва, колкото сме и ние.
Линда се протегна и взе ръката на Вивиан в своята.
— Това е истината, Вивиан. Ние всички чухме там отзад.
— Ние знаем и сме на едно мнение, Вивиан — добави Скот. — Не бива да се чувстваш виновна.
Вивиан кимна, погледът й бе фиксиран върху Джери, който бе потънал в наркотичен сън.
Последваха няколко секунди мълчание, след което Скот отново заговори:
— Добре, ако самолетът започне да потъва, плувайте от кабината към товарния люк. Дори и да е под водата, съществува възможност да се измъкнете и да излезете на повърхността. Не се предавайте! Това е най-важното.
— Водата там, долу, може би е под влиянието на Гълфстрийма и температурата й вероятно ще е в рамките на шестнайсет — осемнайсет градуса, което означава, че ще е… ами, доста топла. Но няма да ви се стори топла. Ще въздейства шоково върху организма, но слава богу, че не се намираме в Северния Атлантик.
Мислите им бяха прекъснати от гласа на диспечера на борда на „Айзенхауер“.
— „Скот еър“, снижете се сега до триста метра, подходете отляво с курс едно-четири-нула. Ние ще ви водим докато излезете под облачния покров, който е на хиляда и двеста метра и после — до кораба. Обадете се, когато ни видите.
— На какво разстояние сте, „Айзенхауер“?
— На двайсет и една мили. Когато видите кораба и се обадите, ще ви прехвърлим към началника на полетите за инструктаж по онова, което вече сме отработили по зоната на приводняване.
— Разбрано, „Айзенхауер“.
Мостик — боен кораб „Айзенхауер“ — 8:08 вечерта, източно време