Скот потърси в очите на Док знак, че спорът бе някаква хитрина. Не беше.
— Окей, Док. Поемам управлението — кимна Скот и хвана щурвала. — Радиостанциите са твои.
Тридесет и втора глава
„Скот еър“ 50 — 8:14, вечерта, източно време
Скот не бе готов да види „Айзенхауер“ от толкова малка височина — триста и трийсет метра. Когато летеше със своя Ф-14 „Томкет“, бе свикнал да го забелязва от далеч по-високо. Огромният самолетоносач, който бе негов професионален дом толкова време, се мержелееше пред тях. Диспечерът на борда им даде курс, който пресичаше пътя на кораба на разстояние около половин миля от носа му.
Бяха им обяснили плана за приводняването.
Скот снижи боинга до сто и петдесет метра височина, за да огледа поведението на вълните, а Док поддържаше радиовръзката. Вятърът духаше от юг с постоянната скорост от шейсет и две мили в час, ала корабът пореше вълните с максимална скорост на север, за да осигури подходящи условия за излитането на вертолетите.
— Каква е максималната му скорост? — попита Док.
— Тайна е, но е над четирийсет възела — отвърна Скот.
Док се обърна назад и се напрегна да види показанията на датчиците, отчитащи наличието на гориво.
— Останали са ни тон и сто и петдесет литра, Скот.
Скот потвърди получената информация и се обърна към Линда и Вивиан.
— Проверете още веднъж положението на Джери, моля ви. Вивиан, виж дали вратата на кабината е застопорена в отворено положение, после и двете закопчайте коланите и раменните ремъци, включително и коланите, които минават между краката.
По говорителите на тавана прозвуча някакво съобщение от кораба, ала той не го чу.
— Питат дали сме готови, Скот — рече Док, стиснал микрофона.
Скот облиза устни, провери височината и кимна.
— Ще направя кръг около кораба по часовниковата стрелка и ще спусна колесниците и клапите. Ще поемем по курс пред носа му, както е планирано, и ще се приводним.
— Две минути? Пет минути?
— Кажи им между четири и пет минути.
Док предаде съобщението и диспечерът го потвърди. Говорителите на тавана изпукаха отново и се чу гласът на водещия пилот на Ф-15.
— „Скот еър“, вече виждате кораба, нали?
— Да — отвърна Док.
— Разбрано. Ние съвсем свършихме горивото. Възстановихме необходимите навигационни уреди, за да намерим танкера си, но нямаме достатъчно гориво да останем с вас.
— Няма проблем, момчета. Благодарим за ескорта.
Двата Ф-15 се отклониха и поеха на запад. След секунди те вече бяха изчезнали в облаците.
— Окей, Док, клапи — на две — нареди Скот.
— Разбрано, клапи — на две.
Док премести ръчката на клапите до указаната позиция и се вгледа в индикатора: клапите в предната част на крилете се разтвориха, последвани от лекото приспускане на големите подвижни плоскости в задната част на всяко крило.
— Клапи — на две — докладва той.
— Клапи — на пет, моля — добави Скот.
Док повтори командата и премести лоста до следващата отметка. Стрелките на индикатора се развъртяха отново и спряха на указаната позиция.
— Колесниците — спуснати, проверка по списъка за кацане.
Док посегна към ръчката, но се поколеба.
— А-а… Скот, аз наистина не се чувствам много комфортно с тези спуснати колесници.
Скот го погледна озадачен.
— Доколкото помня, ти прие, че нямало значение.
Док кимна.
— Така беше, но поразмислих и препрочетох страниците за приводняването в аварийни ситуации и разбрах защо не препоръчват да използваме колесниците.
— Кажи ми — рече Скот.
— Поради две причини. Първо, откриват се някои сравнително слаби напречни греди в пода и се създава опасност водата да го пробие, да нахлуе и да ни потопи по-бързо…
— Има логика — отвърна Скот.
— … и тъй като колесниците са зад центъра на тежестта ни, те могат да ни завъртят и да забием нос във вълните. Скот, в наръчника се твърди, че и без друго трябва да очакваме да изминем не повече от триста метра, след като се ударим във водата — при това без колесници.