— Това прави натиск от три до пет G при спирането, така ли?
— Точно така.
Скот кимаше.
— Добре, остави колесниците. Съгласен.
— Благодаря.
— Но ще трябва да изключим алармения сигнал на колесниците, инак ще чуваме само него, вместо да се чуваме един другиго.
Коланите на креслото на втория пилот вече бяха откопчани и Док си проправи път покрай Джери. Надвеси се над пулта му, за да намери ключа на алармата и да го превърти. След това превключи още няколко контакта по таблото на бординженера и се обърна към Скот:
— Ще привържа някои неща в кабината. Задръж самолета в хоризонтален полет.
— Разбрано — отвърна Скот.
След две минути Док вече бе в креслото си и закопчаваше коланите.
— Готово.
— Да сме забравили нещо? Ти четеш списъка при кацането, нали?
— Всичко е направено, Скот. Изключих климатика, затворих изходящите въздушни клапани от пулта, включих горивните магистрали, след това отидох отзад и проверих отново дали е затворена вратата под опашката, проверих и мрежата около товара на Линда, монтирах на мястото му люка за аварийния изход. След като всичко е затворено, дори при липсата на врата на товарния люк, има надежда самолетът да остане на повърхността няколко минути, ако…
— Ако не се пречупи при удара — довърши вместо него Скот.
Док кимна.
— Вярно — рече простичко той и отклони поглед надясно.
Виждаше как „Айзенхауер“ плава на пълен ход на север, докато Скот обърна от запад на север, като остави кораба вдясно от себе си. Ще има още няколко минути на маневриране, напомни си Док, след това ще се насочат на изток-югоизток току пред носа на самолетоносача и ще се спуснат, почти плъзгайки се по гребена на вълната да пресекат курса на кораба. Ще последва мигът за вземане на решение — Скот да потърси най-подходящата точка за приводняване.
Защо съм толкова спокоен? — запита се Док. Перспективата да оцелее при аварийно приводняване във висока вълна и след това да плува отчаяно, за да се спаси, едва ли беше успокояваща. Беше ужасен плувец и винаги се отнасяше с подозрение към морето.
Погледна към Скот, след това се обърна към Вивиан. Допреди няколко часа бяха просто екипаж, изпълняващ извънреден полет с две непознати на борда. А сега приличаха на семейство.
Разбира се, напомни си той, Скот бе като член на семейството му, още откакто се запознаха — имаше го като свой син — макар винаги да се пазеше някой да не разбере тези негови чувства.
Мислите му се върнаха към Вивиан и към онова, което бе преживяла — как бе превърната едновременно и в истинска, и в изкупителна жертва. Усещаше желанието да я защити и то непрекъснато се засилваше. Каквото и да се случеше, той бе решен тя да оцелее.
Док пое дълбоко дъх, потърка чело, сякаш се опитваше да се съсредоточи върху следващите стъпки, които трябваше да предприеме, когато самолетът спре във водата.
Изключваш стартерните прекъсвачи, включваш пожарната система, започваш евакуирането.
Де да беше толкова просто.
От мостика на „Айзенхауер“ няколко силни бинокъла следяха как 727 маневрираше към северозапад и се готвеше да завие за последния си заход. Двата вертолета SH-3 „Сий кинг“ бяха вдигнали обороти и бяха в пълна готовност, витлата им се въртяха бясно на предната летателна палуба. Още неколцина от екипажа бяха излезли да наблюдават, а към самолета бяха насочени няколко телевизионни камери. Дъждовните камшици, които пердашеха по самолетоносача допреди малко, бяха поутихнали и само силният вятър и мрачното сиво небе обгръщаха кораба, който ореше гигантските вълни.
— Окей, „Айзенхауер“, завиваме за заход към приводняването — съобщи им Док.
— Разбрано, „Скот еър“. Вертолетите ще са при вас минута след като цопнете.
— Готови? — попита Скот и погледна назад към Линда и Вивиан.
От известно време ръката на Линда бе върху рамото му. Искаше му се да й каже да се хване за облегалката и да се стегне, ала окуражителният й жест бе постоянен приток на енергия и реши да изчака до последните няколко секунди.
— Готови сме — заяви Линда.
— Хайде тогава, да го направим! — отсече Док.