— Максимална мощност, клапи — на петнайсет.
— Клапи — на петнайсет? — попита Док.
— Да, по дяволите! Клапи — на петнайсет.
— Пак ли ще направим кръг? — попита Док.
— Може би. А може би — нещо друго — отвърна Скот.
Док вече бе преместил лоста на клапите. Инстинктивно погледна индикатора за мощността и се опита да отгатне какво ли имаше предвид Скот.
— Какво правиш? Какво да съобщя на кораба?
Отначало не последва отговор и Док видя как Скот едновременно управляваше и пресмяташе нещо на ум.
— Скот?
Скот веднага се обърна към втория пилот.
— Поеми самолета, Док. Вдигни ни на триста метра и обикаляй около кораба на достатъчно разстояние. Прибери клапите. Пести горивото. Аз ще поема радиото.
— Скот, какво правиш? Нямаме чак толкова гориво да се мотаем.
— Само… само слушай — рече Скот и видя, че Док бе стиснал щурвала.
— Пое ли?
— Да, поех. Но защо?
Скот извади от джоба си парче хартия и с треперещи ръце започна да драска някакви числа. После пак така бързо прибра писалката и хартията в джоба си и включи радиостанцията.
— „Айзенхауер“, вика ви „Скот еър“.
— Казвай, „Скот еър“. Ще подходите ли отново?
— А-а-а… какъв е вятърът, но не на палубата, а изобщо?
Последва пауза и гласът отново прозвуча.
— Имаме постоянен вятър със скорост шейсет и една мили в час от седем-нула градуса, „Скот еър“.
— Добре, там ли е командирът?
Нова пауза, после се чу друг глас, но не беше на командира.
— Какво искаш, „Скот еър“? Тук е началникът на полетите.
— Окей, моля слушайте. Знам колко време е необходимо да обърнете кораба на сто и осемдесет градуса при максимална скорост. Моля ви, направете го веднага. Моля, поемете курс едно-седем-нула градуса.
Отговорът се забави с няколко секунди.
— Вие там да не сте полудели? Единственият начин да подготвим тези коптери да ви помогнат е да се спуснем по вятъра. При тази скорост, ако завъртим кораба обратно, на палубата ще имаме вятър със скорост сто и пет мили в час, за бога!
Док гледаше изумен как Скот се усмихна, кимна и вдигна микрофона към устните си. Натисна бутона почти лениво и изчака няколко секунди. Когато заговори, внимателно произнесената му фраза се състоеше от четири думи, които смаяха Док.
— Точно това е номерът.
От кораба отговор не последва.
— Скот, какво, по дяволите, си замислил? — попита Док.
Вместо отговор Скот махна с ръка и включи отново микрофона.
— „Айзенхауер“, скоростта при подхода на самолета ни при сегашната му маса е сто и осем мили в час. Ако обърнете срещу вятъра и плавате с максималната си скорост, вятърът на палубата ще надхвърли сто и пет мили в час. И ако приготвите осигурителната мрежа на носа, аз ще мога да приземя тази бабушкера на палубата досущ като вертолет.
— Мили боже! Скот! Да не би да искаш да кацнеш на самолетоносача? — почти изкрещя Док.
Скот го погледна и върху лицето му разцъфна почти маниакална усмивка.
— Защо, да не би да предпочиташ да се измокриш?
— Не! Не, но имам предвид, че ти каза… каза, че не можем да кацнем на самолетоносача, защото сме твърде големи. Ще отнесем „острова“ и ще се преобърнем в пламъци. Не помниш ли?
— Помня и това е вярно, Док, но при нормална скорост. Док, не разбираш ли? Не се бях сетил за сумарния вятър! Изчисленията ми се основаваха на обичайната скорост на приземяване и вятър с може би трийсет до четирийсет мили в час на палубата. Това е прекалено голяма скорост. Ала при вятър сто мили в час — добри боже! — та ние се превръщаме в самолет с вертикално кацане.
— Може би… на теория.
— Не, наистина. Помисли.
В кабината долетя нов глас от кораба.
— Скот Макей? Говори командирът. Губим време. Не мога да обърна този кораб, докато не паркирам коптерите си, а това означава, че спасителите ви няма да ги има. Не мога по никакъв начин да одобря идеята граждански самолет да каца върху летателната ми палуба при каквито и да е условия. Знаеш много добре това. 727 не е одобрен за действия от самолетоносач, а на мен е поверен кораб за милиард долара, който трябва да опазя.
Скот затвори очи преди да отговори, съсредоточавайки се върху доводите си и върху спомените си за командира.