— На курса сме, господин капитан — докладва старши помощникът.
— Много добре, пълен напред. Максимална скорост.
— А… максимална скорост ли казахте, господин капитан?
— До последния кабелт, мистър. Ако ще правим ураган в урагана, то нека го направим като хората.
— Слушам, сър. Пълен напред, максимална скорост.
Звънът на щамбайна и последвалият го веднага потвърдителен звън стигнаха до ушите му в мига, в който взе бинокъла и го насочи към 727, който бе виснал почти неподвижен на по-малко от половин миля северно зад кърмата на кораба, на височина сто и петдесет метра.
Капитанът взе микрофона на интерфона и се обади на шефа на полетите.
— Имаме максимална скорост, а ти — разрешение за операция по задържането на самолета.
— Слушам, сър.
— И онези камери да снимат. Това ще влезе в учебниците, независимо какъв ще е изходът.
„Скот еър“ 50 — 8:28 вечерта, източно време
— Скот, трябва да го направим сега. Буквално сме останали само на парите от керосина.
Скот кимна.
— Окей. Ако не сме преценили точно и останем без гориво преди колесниците да са над палубата, ще завия наляво и ще приводня в килватерната следа на кораба.
Док кимна.
— Кажи им, че захождаме, Док.
Док предаде съобщението, а Скот леко бутна ръчките на газта, за да могат да изпълнят най-плавното спускане към осветената, леко изгърбена палуба, на жаргон — „кюфтето“.
— Колесници — спуснати, проверка преди кацане — нареди Скот.
Док мина точките по списъка, а колесниците се спуснаха и отново светна червената лампичка, индикираща проблеми в десния главен колесник.
— Игнорирай я. В „Сеймур-Джонсън“ издържа.
— Игнорирана.
— Спускам се в глисада, Док, съобщавай ми височината през петнайсет метра. Радиовисотомерът трябва да показва четирийсет метра, когато се появим над палубата.
— Разбрано. Сега сме на сто шейсет и пет.
— Окей, въведи намаляване на скоростта до сто и двайсет мили в час.
Док кимна.
— Без реверс, Док. Не ме оставяй да забравя, че не мога да използвам реверс. Ще се върнем назад и ще се изтърколим от кърмата на палубата в морето.
— Ще ти напомням и да не връщаш ръчките на газта, нали не си забравил?
Скот кимна, дишаше учестено.
— Точно така. Благодаря, можех да забравя. Ще запазим тягата на същото равнище, докато не ни завържат. След като докоснем палубата, щурвалът — докрай напред, вдигаш клапите, пускаме задкрилките.
— Задкрилки ли?
— Защо, какво има?
— Няма да имаме излишна скорост, Скот, а само стремеж за издигане.
— О, да. Никакви задкрилки, тогава.
— На сто и двайсет метра сме.
Големият кораб се мержелееше пред тях, палубата му се люлееше килево и бордово в тежкото вълнение, а атомната силова уредба тласкаше напред тристаметровия корпус с пълна скорост. Скот знаеше, че турбулентността на вятъра, който обтичаше „острова“ и се завихряше, представляваше опасност, затова се придържаше възможно най-вляво при снижаването си, напълно объркан от странната смесица от скорости: сто и двайсет мили в час във въздуха, шейсет мили спрямо водата и двайсет спрямо летателната палуба. Усещаше как сърцето му силно се разтупка, всеки негов удар отекваше в ушите му като тътен на тъпан.
Палубата отново се залюля видимо и рязко промени местоположението на точката, към която се бе устремил. Скот леко дръпна щурвала към себе си, за да поправи ъгъла на атака и леко бутна ръчките на газта.
— Сто метра, Скот.
Височината бе абсолютно точно измервано разстояние от корема на самолета до повърхността на океана, който бе на повече от трийсет метра по-ниско от ръба на плаващата писта.
Изведнъж се озоваха в зона на тежка турбулентност, която принуди Скот да задвижи бързо щурвала в няколко посоки, за да не губи посоката на спускане. Можеше да си представи колко плашещо би трябвало да изглежда това люлеене на боинга от борда на самолетоносача, особено пък от гледна точка на ОБК — офицера по безопасност на кацането — който ръководеше сигналното оборудване.
Краят на дясното крило влезе в струята на турбулентност, предизвикана от обтичането на „острова“ и 727 се наклони леко надясно, но Скот се пребори да го изправи без да изгуби посоката към средата на пистата.