— Сър, разполагам с точна оценка на позицията на оръжието вчера вечерта, когато то е експлодирало.
— Имате предвид разстояние от брега ли? — попита президентът. — Географска ширина и дължина?
— Не, сър. Имам предвид дълбочина.
Президентът леко повдигна глава и веждите му също помръднаха със сантиметър нагоре.
— Останах с впечатлението, че е избухнала на морското равнище, д-р Пиърсън.
— Не, сър. Изчислихме координатите й, като използвахме сеизмични данни в световен мащаб. Когато е избухнала, тя се е намирала на значителна дълбочина.
Президентът се вторачи в геолога.
— На каква дълбочина?
Последва дълга пауза, д-р Пиърсън преглътна, погледна отново генерала за подкрепа, а след това отново вдигна глава към президента.
— На осемстотин метра дълбочина, сър.
Вашингтон, окръг Колумбия — седем месеца по-късно — 23-и април
Док Хазърд се измъкна от задната седалка на дългия лъскав линкълн, излезе на централната подходна алея към Белия дом и погледна към небето. Бе необичайно хладна за сезона пролетна утрин, с бързодвижещи се кълбовидни облаци, които профучаваха, носени от свежия западен вятър по ослепително синьото небе.
— Командир Хазърд? Ако сте готов, моля, последвайте ме, сър.
Бързо преминаха по коридорите на Белия дом и стигнаха до залата на Кабинета, където ги очакваше Чарлз Фортнър — шеф на президентската администрация.
— Е, Док, изглеждаш здрав като дъб и доста енергичен.
— Сенатор Фортнър, благодаря, че ме приехте, да не говорим за това, че пратихте кола да ме чака на летището.
— Това е най-малкото, което мога да направя. Президентът бе съвсем искрен, когато ви каза и на тримата, че можете да ни търсите винаги, когато се нуждаете от нещо.
Той посочи на Док да седне до резбованата маса.
— И тъй, Док, какво мога да направя за теб?
Док поклати глава.
— Не е за мен, сър, а за Вивиан Хенри.
— Тя добре ли е? Казаха ми, че се е преместила в Колорадо и е постъпила в „Скот еър“ като оперативен мениджър на компанията.
Док се усмихна и се загледа за няколко секунди в лъскавата повърхност на масата.
— Да, сър. За нас настъпиха вълнуващи времена. Благодарение на вашата и на президента намеса, договорът ни беше възстановен и бизнесът процъфтява. Скот дори търси да наеме още един 727. Така ще ни станат три.
— А Вивиан?
Док погледна шефа на администрацията право в очите.
— Господин сенатор, нали знаете кое даде началото на цялата поредица от събития — защо тя се зае да превози бомбата до Вашингтон?
— Док, наричай ме Чарли. Отдавна вече не съм сенатор.
— Да, сър… ъ-ъ-ъ, Чарли.
— Да, спомням си, че в завещанието си бившият й съпруг бе записал, че няма да й се плати остатъкът от застраховката, освен ако не свърши тази работа. Вярно ли е?
— В общи линии — да. И този остатък бе в крайна сметка платен, макар адвокатът на фирмата за недвижими имоти да оспорва няколко седмици, защото тя реално погледнато не била доставила бомбата и не изтрила Вашингтон от лицето на земята.
— Да не ме будалкаш?
Док се засмя и поклати удивен глава.
— Не, няма майтап. Наложи се един окръжен съдия да промени становището му.
— И какво остава, Док?
— Пенсията й. Знаете, че Управление „Кадри“ са й я отказали, че са я принудили да извърви целия път на жалби до съдилищата и накрая е загубила делото. Жалбата й била лошо формулирана и затова е изгубила всичко.
Фортнър кимна бавно.
— И ти искаш да разбереш дали мога да направя нещо по въпроса?
— Аз проучих въпроса, сър. Дори и след съдебно решение „Кадри“ имат правото да отсъдят в нейна полза. Искам да кажа, че тя наистина разполага с парите от застраховката, но това просто не е справедливо…
Чарлз Фортнър леко надигна глава и се усмихна, като видя изражението на Док, което подсказваше за известно притеснение.
— Командир Хазърд, защо ми се струва, че имаш по-специално отношение към тази дама?
Док не успя да прикрие усмивката си.
— Дяволски сте прав, че я обичам, сър. Ще се оженя за нея на мига, стига да се съгласи!
— Надявам се, че не си спрял да я увещаваш?
— Опитвам се. Опитвам се с все сили.
Фортнър погледна папката с документи, които Док бе плъзнал по масата към него.