— Док, не съм сигурен какво мога да направя…
Един познат глас изотзад стресна Док.
— Но ще се заемем веднага с въпроса и ще го решим, ако е по силите ни. Аз също ненавиждам бюрокрацията!
Док се обърна, видя зад себе си президента и скочи прав.
— Господин президент!
— Сядай, Док.
Президентът се ръкува с него и седна на съседния стол.
— Искам веднага да ме информираш за всичко това и да обядваш с нас, но бих желал и да приключим един друг въпрос.
— Сър?
— Когато ви поканихме тук, в Овалния кабинет, за благодарствената церемония, притежавах само предварителните резултати от нареденото от мен вътрешно разследване за поведението на ФБР по време на тази криза. Техният опит да я арестуват на борда на „Айзенхауер“ след кацането ви бе удивителна глупост и ето защо се намесих лично преди да пристигнете с кораба в Норфък. Но онова, което не можехме да разберем, бе какво е убедило ФБР онзи следобед, че Вивиан е искала да взриви правителството. И знаеш ли какво било?
— Не, сър. Тя предполагаше, а и ние всички, че е нещо, свързано с миналото й като ядрен инженер.
— Това също е допринесло, но не, тя отново е била прецакана от Управление „Кадри“.
Той разказа историята за чиновничката от „Кадри“, която сбъркала Вивиан Хенри с жената, която заплашвала да взриви сградата й.
— Чиновничката разбрала грешката си, но решила да не казва никому, ето защо във ФБР се побъркали.
— Онази чиновничка, между другото — намеси се Фортнър, — е вече история.
— Благодаря ви, че ми казахте. Ще съобщя и на Вивиан.
В планината, Колорадо — 18 май
Всяка година периодът извън активния сезон в Аспен носеше финансови затруднения за собствениците на курорти, но същевременно бе и възможност за евтините, организирани от държавните институции конгреси и конференции в разредения въздух на Скалистите планини. Глобалното затопляне бе вече признато за световна заплаха и двеста учени от най-висока класа плюс помощният им персонал се бяха събрали в планината за спешна конференция по последните данни.
Линда Макой прекара три дни в изслушване на главозамайващо разнообразие от нови открития и гледни точки, както и в спорове с колегите си по време на дискусиите, които се водеха от заседателната зала та чак до паркинга и продължаваха и вечерта пред множеството камини в подобните на семейни жилища апартаменти. Бяха близко до единодушие, ала процесът, както бе изтъкнала тя предишния ден, бе все още недоизяснен.
Линда погледна часовника си — показваше шест — и се почувства изморена. Предстоеше поредната вечерна дискусия, на която бе обещала да присъства, ала ушите й бръмчаха от думи, а съзнанието й бе притъпено — което обясняваше причината да не разпознае веднага младия мъж, нехайно облегнат на стената във фоайето.
Очевидно чакаше нея и за част от секундата Линда си помисли, че бе поредният репортер от пресата, който търсеше да вземе интервю в кулоарите.
— Извинете, госпожо. Дали случайно не знаете как човек може да се сдобие тук с малко компания? Може би млада дама, която би поискала да вечеря с един беден и отруден авиатор?
— Скот!
Той се ухили, а тя кимна. Бяха минали три месеца от последната им среща — един обяд в Болдър, преминал в неловка атмосфера, след който последва неговият опит като на студент второкурсник да я целуне, докато отиваха към колата. Тогава той бе разпалил у нея ураган от тревожни чувства, които оттогава насам непрекъснато отклоняваха вниманието й; сега съжаляваше, че се бе отдръпнала. Може би се дължеше на голямата шумотевица в медиите и шегите на колегите й относно перспективата да се събере с младия пилот, който тъй себеотрицателно бе спасил страната от ядрена катастрофа. Ала цялото това внимание я бе раздразнило и бе я накарало да запази хладна дистанция. В онзи самолет бяха преживели заедно нещо, равнозначно на дълбоко приятелство, ала да го приеме за нещо повече й се струваше прибързано — но въпреки това почти всяка вечер след срещата им в Болдър й се искаше да получи нова възможност.
И сега…
Без да каже и думица Линда отиде при него, прегърна го и го целуна силно. Ръцете му я обгърнаха здраво, пръстите му разрошваха косата й, а двамата потънаха в един кратък миг на вечността. Когато Скот леко се отдръпна, малка групичка учени във фоайето заръкопляска — жест, който в друг случай би раздразнил и притеснил Линда.