Вивиан бързо премина през пункта за проверка към изхода, като пренебрегна напълно мъжа в скъп костюм, който й отвори вратата.
Тя бутна сама съседната врата.
Мъжът се поколеба, сви леко рамене, след това я изгледа, докато преминаваше — висока, елегантна жена с дълга до раменете грива от кестенява коса, дръпната над ушите и оставена да пада свободно надолу. Добре скроеният й тъмносин костюм и обувките на високи токове подчертаваха стройната й женствена фигура и благородното й поведение. Навярно бе на четирийсет и девет — петдесет години, заключи усмихнат той и образът й се запечата в съзнанието му — без да съзнае, че бе спестил над десет години от възрастта й.
Вивиан забеляза опашката от таксита и пое към нея. През последните месеци отново бе започнала да се гордее с външния си вид и знаеше, че често привличаше вниманието на мъжете. Ала по някаква причина при това пътуване нуждата от анонимност бе много важна и тя потрепери от облекчение, когато мъжът до вратата се отдръпна без да я заговори. Срамуваше се, че се наложи да пълзи отново за да изпълнява условието на Роджърс, срамуваше се, че нямаше друг избор, освен да го направи заради парите.
Фактът, че товарният терминал се намираше само на миля разстояние ядоса шофьора на таксито, който през зъби процеди че бил очаквал „дълъг превоз за далеч по-добри пари“. Той включи таксиметъра си с отвращение и с изсвирване на гумите пое от мястото за получаване на багажа и излезе в леката лятна дъждовна буря, като си мърмореше нещо под носа на език, който приличаше на фарси.
Странно, помисли си тя, от самолета не забелязах, че вали.
Вивиан се насили да мисли съсредоточено през следващите няколко часа. Дори самолетът да я очакваше, както бе обещано, сигурно щеше да се сблъска с още проблеми при пристигането във Вашингтон. Беше позвънила от Маями, за да промени разписанието на наетия камион, ала не бе сигурна, че той ще се появи в уречения час, а дори и човекът, на когото позвъни в Пентагона, й прозвуча неубедително. Той не можеше да разбере защо тя продължава да настоява големият сандък да бъде доставен директно на дежурния офицер в складовете на Пентагона в сутерена, вместо да бъде транспортиран до най-близката военновъздушна база или до някой голям склад.
— Това е в интерес на националната безопасност — му беше казала, следвайки точно предписанията на Роджърс.
— Ами… — бе измърморил той, — мога да се срещна с вас не по-късно от шест вечерта. Ще остана дотогава, но не и по-късно.
Те нямат представа какво им нося, помисли си тя. Никой не е допускал дори, че той ще успее.
Разбира се, винаги съществуваше възможността да не бе успял, а оръжието „Медуза“ да не бе нищо друго, освен последния презрителен жест на Роджърс Хенри — безполезен модел, изпратен като последна обида на хората, които го бяха изгонили и принудили да се пенсионира преждевременно. Можеха да изучават прототипа с месеци, дори с години, преди да разберат, че е измама, а Роджърс бе достатъчно способен да измъти подобен план. Не можеше да бъде сигурна, разбира се, но идеята, че наистина бе успял сам да разработи Оръжието, все още й изглеждаше смехотворна. Нямаше да имат друг избор, освен да похарчат безкрайни месеци и астрономически суми долари, за да изследват модела, а може би и да построят истинско устройство и да го изпробват в някое далечно ъгълче на планетата.
Шофьорът на таксито с мъка взе поредния завой с висока скорост, колата занесе по мократа настилка, но той бе доволен, че пътничката му се лашна към единия край на задната седалка. Бе натиснал педала на газта докрай, за да не пропусне тази възможност, след това засили по сервизния път към товарния терминал, като крадешком я погледна в огледалото за обратно виждане — беше разочарован, защото тя изглеждаше потънала в мислите си и не забелязваше бясното му каране.
Вивиан се сви, като си помисли как би реагирал Роджърс на поведението на шофьора. Щеше да влезе в словесна битка, щеше да залее таксиджията с вълна от обиди, които човекът нямаше как да разбере. Тези сцени не й липсваха. Бившият й съпруг бе в състояние да упражни заплашително, смразяващо словесно насилие спрямо всекиго, включително и спрямо собствената си съпруга.
Особено спрямо мен, помисли си тя. Носеше достатъчно душевни травми, за да може да ги забрави.
Сепна се, като си помисли, че Роджърс бе починал и отдавна погребан. Ала поради някакво странно психологично изкривяване в мисленето й, тя се улови, че се отнася към палетизираната дървена каса като към неговия ковчег. След като го доставеше на висшите военни в Пентагона, може би щеше, дай боже, да се отърве най-сетне от самия него.