Шаблонът на полета при изчакването бе като невидима състезателна писта. Щяха да летят минута в една посока, после — десен завой на сто и осемдесет градуса и полет в обратна посока пак една минута, след това нов десен завой и обратно по същия път: дотогава, докато имаха гориво.
Джери Крисчън се наведе над централния пулт и подаде на Скот листче хартия, изписано с числата за горивото. Резервоарите на 727 бяха напълнени в Талахаси срещу осем хиляди долара и кредитната карта на „Скот еър“ бе приета за последен път. Това гориво поне щеше да им стигне до Колорадо.
— Остават ни двайсет и четири тона гориво — започна Джери, — което ни дава възможност да изчакаме час и половина, преди да отлетим за Денвър. Но ако променим дестинацията си, примерно до Луисвил, бихме могли да чакаме над окръг Колумбия повече от четири часа.
Скот вече клатеше отрицателно глава.
— След четири часа не бихме искали да се намираме дори близо до това място, като се има предвид скоростта, с която ураганът приближава брега.
Намеси се Док Хазърд:
— Току-що прослушах прогнозата за военновъздушната база „Доувър“, която се намира току до нас, малко по на изток. Не е добра, момчета. Вятърът там вече вие с над седемдесет мили в час.
Док погледна наляво, към новата им пътничка, която седеше на мястото, което д-р Макой бе заемала по-рано, седалката на наблюдателя зад Скот. В Талахаси високата метър и шейсет Линда Макой само погледна високата почти метър и осемдесет Вивиан Хенри и реши, че нямаше начин по-възрастната жена да сгъне дългите си крака на второто сгъваемо столче — малко местенце, свито в сандвич между наблюдателското място и задната стена на кабината. Линда веднага се премести на по-неудобното място.
Вивиан Хенри се въздържаше да зададе очевидните въпроси, ала лицето й издаваше дълбоко безпокойство, затова вторият пилот се наведе към нея, за да й обясни какво блокираше пистите долу. Тя го изслуша внимателно, преди да попита с тих, но твърд тон:
— Ще могат ли да отворят пистите до час и половина?
Док кимна, макар да знаеше, че това бе съвсем безпочвена догадка.
— Ще трябва да вземат разрешение от съвета по безопасността и от ФАА да преместят катастрофиралия самолет, но може и да успеят, ако действат енергично.
Лицето на Линда Макой бе твърде изразително, за да скрие обзелата я мрачна тревога. Тя се наведе между креслото на Джери Крисчън и наблюдателското място.
— Не съм метеороложка — започна тя, — … но съм сигурна, че не бива да подценявате тази буря. Вятърът долу се усилва все повече. Не се уповавайте на това, че ураганът ще следва пътя на предишните.
Нещо в тона й накара Скот да се обърне.
— Защо, докторе?
— Това е нова порода буря — резултат от ефекта на глобалното затопляне. Моята специалност е науката за атмосферата и мога да ви кажа, че горивото за двигателя на тази буря е по-топлият океан, а колкото повече топлина се излъчва от океаните, толкова по-мощни стават бурите. Може би сте забелязали как през последните години стават по-силни, по-страховити? Е, тази буря е от новия вид и най-лошото тепърва предстои.
— Вие ме плашите, д-р Макой — произнесе Док и малко пресилено се изсмя.
— Опитвам се — отвърна Линда. — Искам да разберете, че това циклонално чудовище с диаметър осемстотин мили притежава огромна мощ. Не ми се иска точно вие, момчета, да подценявате силата му. Особено ако възнамерявате да кацнете с моя задник на борда си.
Бордовият инженер Джери Крисчън се опита да скрие усмивката си, като видя пламъчетата в очите на командира, в очакване на неизбежната секси забележка за хубавия задник на д-р Линда Макой. Твърде добре познаваше Скот. Знаеше, че няма да е в състояние да устои и тази секунда на очакване го накара да забрави вътрешния си страх от последните няколко часа.
Ала върху лицето на Скот не се появи самодоволна усмивка — нямаше никаква реакция, толкова дълбоко се бе замислил. Мълчанието засили още повече тревогите на Джери. Празнотата на отчаянието дълбаеше дълбоко в него, досущ както преди осем години, когато бе излязъл от симулатора в Минеаполис с ясното съзнание, че е пропилял и последната си възможност да мине изпита за втори пилот при „Нортуест“ — изпит, който трябваше да вземе, ако искаше да запази работата си.