— Док, за бога, намали малко темпото! Кажи ми го отново. Там отзад има голям контейнер с някакво съобщение и ти мислиш, че това е бомба?
Док поклати глава, докато оглеждаше уредите, за да се ориентира къде се намират.
— Ще разбереш, като го видиш.
— А какво за онази навигационна система?
Док се обърна към него.
— Според оная система излиза, че ние се намираме в Пентагона. Или по-скоро, че тя е в Пентагона.
— Добре, ние прелетяхме над Пентагона преди да влезем в зоната на изчакване, но какво общо има това с…
Думата „бомба“ започна да прониква в съзнанието му. Скот съзря паника в погледа на втория пилот. Осем месеца нищо не бе могло да разтърси Док Хазърд. Винаги бе твърд като скала. Ала сега трепереше.
— Док, мисис Хенри знае ли какво има в палета?
Док поклати енергично глава.
— Няма представа. Казва, че мъжът й бил физик, който работел за правителствена агенция. Каквото и да е онова там, го е построил той. Не мога да измъкна нищо друго от нея, освен че той бил починал и й оставил нареждания да отнесе това нещо в Пентагона. Би трябвало да е някакъв модел. Това бе всичко, което ми каза, но изглежда доста изплашена.
Линда Макой го стисна за рамото с учудваща сила.
— Командире, моля те ела. Онова нещо оттатък ме тревожи не на шега.
И в нейния глас имаше напрегната настойчивост. Скот стана от креслото си и я последва към вратата на кабината.
Вивиан Хенри се бе хванала за една малка дръжка над прозорчето, за да устои на турбуленцията, ала почти нищо друго не я интересуваше, освен контейнерът пред нея. Забеляза тревожното изражение на младата изследователка преди няколко минути, след това видя как тревогата обхваща и втория пилот. Те сякаш не можеха да й кажат какво виждат, затова пристъпи напред и погледна сама малкия екран вътре в творението на бившия си съпруг. Единственото, което видя там, бе някакъв текст, ала в съзнанието й изплува познатият ръмжащ глас на починалия й мъж, който отново достигаше до нея с ужасяващата яснота на кошмар от типа „Не можеш да избягаш от мен“.
Какво има той предвид с това „ще се взриви“?
Може би бе някаква алармена инсталация против крадци, помисли си тя в отчаяно търсене на безобидно обяснение. Погледна отново екрана. Не, той очевидно бе искал тези думи да звучат заплашително. Роджърс Хенри бе планирал след като пратката пристигне в Пентагона, тя да си остане там.
Може би е точно това! Заплахата е номер, за да бъде сигурен, че ще проучат модела.
Нищо нямаше да се случи. Нищо нямаше да експлодира. Вивиан знаеше, че Роджърс винаги проявяваше страст, когато станеше въпрос за отбраната на страната. Той никога не би я застрашил.
Док Хазърд и д-р Макой бяха изчезнали към кабината и я оставиха насаме с изделието на мъжа й. За пръв път от толкова време студените тръпки на обсебващия я страх започнаха отново да потискат съзнанието й. Старото чувство на безпомощност и примирение, унизителният спомен как той я блъска, притиска я в някой ъгъл, опряла гръб о стената, а пръстите му се вкопчват в гърлото й — неочаквано се върнаха вледеняващо познати. Толкова пъти й бе минавало през ума, че ще умре от ръката му, толкова пъти бе вярвала, че този път наистина ще изпълни заканите си. Докато най-сетне не събра достатъчно кураж да го напусне — дотогава тя бе свикнала да се чувства безпомощна и примирена със съдбата си.
Ала този път бяха замесени и други хора, напомни си тя.
Вивиан Хенри се загледа умислено през най-близкия илюминатор, опитвайки се да отхвърли усещането за надвиснала беда. Преди време Роджърс спря да се появява в кошмарите й, ала чувството за гадене и електрическо изтръпване от страх пред наближаваща опасност се бе завърнало. Това чувство също й бе до болка познато. Години бе сънувала как той я издебва — кошмари, които изживяваше нощ подир нощ. Отново и отново понасяше с цялото си същество прегарящите флуиди чиста омраза, която излъчваха очите му, когато срещнеха нейните. Зениците му ставаха малки, остри карфици, а тя се парализираше, неспособна да помръдне, докато не се събудеше в пълно объркване.
Тя бе втренчила поглед в полуразкритата метална кутия с предчувствието, че бившият й мъж е стигнал до краен садизъм.
Линда Макой се появи отново с командира, и двамата извърнаха очи, а напрегнатите им лица се доближиха до светещия екран. Тя чу как младият пилот пое рязко дъх.