— Тъкмо се готвех да изляза от зоната на изчакване, сър, когато…
— Стига с това „сър“, става ли? Наричай ме Тони.
— Окей. А-а-а… Тони, бомбата… не знам как най-добре да се изразя… задейства се часовника и започна обратно броене до взривяването. Остават малко по-малко от три часа и трийсет минути. Това означава… осем-нула-едно вечерта. Има и записан глас, който съобщава, че това е двайсетмегатонно оръжие, което ще изпари всичко в радиус от двайсет и пет мили. Спомняш ли си какво заплашваше да направи, ако го отнесат от Пентагона?
— Помня. Ако го преместиш, ще гръмне. Но вие веднъж вече сте се отклонили на разстояние до осемнайсет мили от Пентагона, докато сте били в зоната за изчакване. Следователно би трябвало вече да сте се взривили! Очевидно устройството в контейнера не е установило отклонението, или напротив — „знае“, че сте напуснали координатите, но не избухва.
— Но, Тони, я си представи, че бомбата има толеранс от, примерно, двайсет мили? И докато стоя вътре в този радиус, всичко е наред. Но щом премина границата от двайсет и една миля, тя се взривява! Страхувам се да се отклонявам. За бога, става въпрос за смъртта на милиони хора, за взривяването на цялата столица! Ако това нещо гръмне, докато летим на тази височина, експлозията ще убие дори повече хора, ще ослепи десетки хиляди, които ще направят грешката да погледнат нагоре.
— Успокой се, Скот. Нека караме стъпка по стъпка.
— Опитвам се, но адски се боя. Определено не горя от желание да умра, но ако се наложи, никак не искам да съм отговорен за изгарянето на няколко милиона души. Ако се опитаме да се отдалечим оттук, контейнерът може да експлодира!
— Стига, приятел! Ние дори не знаем със сигурност, дали наистина става въпрос за бомба…
Но в този миг до съзнанието му най-сетне достигна смисълът в последните думи на пилота.
— Я чакай малко, Скот. Какво искаше да кажеш с това, че е започнала броенето? Разкажи ми всичко.
Тони ди Стефано изслуша резюмето на Скот Макей за случилото се в задната част на 727. Закри с ръка микрофона и прошепна на един от агентите в залата:
— Имаме терористична ситуация. Ясно? Определяме това като вътрешна акция на ядрен тероризъм.
Внезапно мощен порив на вятъра разтърси прозорците на залата, в която се намираха, и накара всички да погледнат навън. Дърветата се люлееха силно, а дъждовната пелена блъскаше навремени прозорците, сякаш за да извести за приближаващия фронт на урагана.
Тони ди Стефано затвори очи за няколко секунди и се опита да се концентрира. Не биваше да се съсредоточава върху потенциалните човешки загуби. Трябваше да мисли хладнокръвно, без емоции.
— Онзи контейнер… каза ли нещо повече за координатите си?
Пилотът отговори почти мигновено:
— Не. Но стана ясно, че една от целите на маниака Роджърс Хенри е била да изтезава жена си. Тя е там, отзад, при устройството. Заплашени сме от взрив, ако тя се отдалечи на повече от пет метра от него. Той е превърнал пейсмейкъра й в своего рода транспондер. Устройството засича къде се намира тя във всеки момент.
— Нейният пейсмейкър?! — Тони отново разтъркваше очите си. — Онова нещо сипе доста заплахи, не мислиш ли? Скот, то не се интересува толкова от въпроса къде се намира мисис Хенри, колкото от това тя да е близо до него, така ли е?
— Така ми се струва, да.
— Тогава… Мисля, че е безопасно да напуснете зоната. Знам, че за мен е лесно да го кажа, но…
Тази мисъл блесна в съзнанието на Тони ведно с представата, че мигновеният взрив ще започне с прекъсването на телефонната връзка и с невероятно ярка светлина навън. За броени секунди сградата на ФБР, в която се намираше, щеше буквално да бъде издухана от ударната вълна на експлозията.
Опита се да се отърси от смразяващата картина и продължи:
— Скот, смятам, че ти казвам истината, нали разбираш? Защото ако заплахата „само да ме изнесете от Пентагона и ще се взривя“ — ако беше вярно, вече да ви няма. Накарай диспечерите да ви насочат на юг колкото е възможно по-бързо. Не се връщай към Околовръстния, защото… ами…
— Разбирам, защото ако грешите… Ти също си наблизо… нали?
— Въпросът не е в това, Скот, но — да, тук съм.
Последва миг мълчание от страна на „Скот еър“ и Тони усети как сърцето му като че пропусна един удар, докато не се чу отново гласът на Макей.
— Предполагам, че хората, които ще ни посрещнат в Пакс ривър са готови за това, а, Тони? Да го обезвредят, имам предвид?