— Боже мой… Сигурен ли си?!
— Това е най-малкото. А има и още. Навярно не си забравил в каква къщичка от карти се превърна нашата международна банкова система? Цялата паянтова структура зависи от компютри, за да й вървят нещата. Извади компютрите и комуникациите и всичките Съединени щати на Америка са вън от играта. Умножи го по влиянието на долара. Теоретично става дума за невиждан световен финансов колапс. Моля те, Пийт, кажи ми, че това е само една шега, макар и налудничава…
— Не е шега, Айра — въздъхна Пийт. — Би ми се искало да бъде. Разбира се, не сме сигурни, че може да предизвика цялата тази разруха…
— Тогава най-добре се моли онова нещо да не се взривява където и да е, приятел, освен ако не си минал на бартерни сделки.
— Айра, направи ми една услуга. Искам да си държиш устата здраво затворена. Говоря сериозно. Не искам да нося отговорността, че съм предизвикал паника.
— Ами ако всичко това е вярно? Ако онзи смахнат учен наистина е разчел физиката му и това нещо е истинско?!
— Все още не искам да се създава паника.
— Вече го направи. Аз съм паникьосан! Веднага щом приключим разговора слизам долу до банкомата, а след това ще се завра в най-дълбокото мазе, което съществува в този град.
— Не ме разбирай грешно, но ти не си от значение.
— Ясно, Пийт, но ако Чичо Сам не предупреди хората, не трябва ли да го сторим ние? Най-малкото би трябвало да евакуират окръг Колумбия. Не би ли трябвало да се обадим на приятелите си от електронните медии или нещо подобно?
— Нима имаме приятели в електронните медии? — попита ехидно Пийт.
— Е… — затихна гласът на Айра.
Пийт помисли няколко секунди, опитваше се да си представи обществената реакция към новината за надвисналата катастрофа.
— Само когато бъдем напълно сигурни, Айра. Само когато сме абсолютно сигурни.
„Скот еър“ 50 — 4:50 следобед, източно време
— Док, ще те сменя за няколко минути, ако искаш да се разтъпчеш.
Скот погледна втория си пилот, който кимна в знак на съгласие и отдръпна едрите си ръце от щурвала, докато боингът си пробиваше с друсане път през досадните въздушни течения.
— Поемай — отвърна Док. — Автопилотът е включен, курсът ни е две-нула-нула, както вече стана дума, а височината е горе-долу три хиляди и триста метра, в зависимост от турбуленцията.
— Разбрано.
— Ще отида да видя мисис Хенри. Викни ме по интеркома, ако ти потрябвам.
— Док… — Скот погледна от долу нагоре пилота ветеран, докато се колебаеше как да продължи.
— Да?
— Ако трябва да остане там, мисля, че няма да е зле да я привържем някак си.
Док кимна. Нямаше да е много изискано да се използват укрепващи въжета вместо осигурителен колан, но самолетът подскачаше, подмятан от теченията, а и предвид предстоящото тежко кацане перспективата да катапултира към тавана не бе приемлива.
— И аз си мислех същото, Скот.
Джери Крисчън се обърна, когато Док минаваше покрай креслото му.
— Ще имаш ли нужда от помощ?
— Не. Ще се справя сам.
Той потупа Джери по рамото и погледна назад към Линда Макой, която седеше на наблюдателското място и го гледаше въпросително как напредва към вратата.
— Докторе, остани си тук. Двама разхождащи се при тази турбуленция са твърде много. Закопчан ли е коланът ти?
— Не — отвърна тя и погледна колана си, който лежеше в скута й незакопчан.
— Няма да е лошо да го закопчееш.
Док излезе от кабината и закрачи по прохода към дъното на товарния отсек, като заобиколи устройството, създадено от Роджърс Хенри.